— Заради нея звучиш малко все едно от шейсетте — каза Пати.
— Звучи като неандерталец — подхвърли Уолтър.
— Доказано е, че неандерталците са имали големи черепи — заяви Ричард.
— Както и воловете — не му остана длъжен Уолтър. — И всички други преживни животни.
Ричард се засмя.
— Мислех, че сега само бейзболистите дъвчат тютюн — рече Пати. — Какъв вкус има?
— Спокойно можеш да опиташ, стига да си готова да повърнеш. — Ричард се изправи. — Излизам. Оставям ви сами.
— Почакай, искам да опитам — спря го Пати.
— Няма да ти хареса.
— Наистина искам да опитам.
Настроението, в което беше с Уолтър, безвъзвратно си беше отишло и сега й беше любопитно да види дали има силата да накара Ричард да остане. Най-сетне й се беше удала възможност да покаже това, в което се беше опитала да убеди Уолтър още в първата вечер на запознанството им — че не е за него. Това беше и възможност Уолтър да свали очилата си, да покаже зверската си страна и да прогони съперника. Но Уолтър, както винаги, се втурна да й осигури това, което тя желаеше.
— Дай й да опита — рече той.
Тя му се усмихна мило.
— Благодаря ти, Уолтър.
Тютюнът имаше стипчив вкус и изненадващо прогори венците й. Уолтър й донесе кафена чаша, за да има къде да плюе и Пати се настани на дивана като опитно зайче, чакаше никотинът да й въздейства и се наслаждаваше на вниманието. Уолтър обаче освен нея, следеше и Ричард и когато сърцето й заби учестено, през ума й минаха думите на Илайза, че той си пада по приятеля си, спомни си ревността й.
— Ричард здраво е хлътнал по Маргарет Тачър — каза Уолтър. — Според него тя е върховното проявление на капитализма, който неизбежно ще доведе до неговото саморазрушение. Сигурно пише любовна песен за нея.
— Познаваш ме добре — отвърна Ричард. — Любовна песен за дамата с косата.
— С него сме на различно мнение за вероятността за марксистка революция — обясни на Пати Уолтър.
— Ммм — тя се изплю в кутията.
— Уолтър мисли, че либералната държава може сама да се реформира — каза Ричард. — Той смята, че американската буржоазия доброволно ще приеме все по-големи ограничения за личните си свободи.
— Имам страхотни идеи за песни, но Ричард не ги приема и за мен това е напълно необяснимо.
— Да, за енергийната ефективност. Или за обществения транспорт. За държавна здравноосигурителна система. За данък върху децата.
— Ще си първият рокаджия, разработил тези теми.
— „Две деца е добре, а четири — зле.“
— „Две деца е добре, а хич — още по-добре.“
— Вече виждам тълпите по стадионите.
— Просто първо трябва да станеш страшно известен — каза Уолтър. — Тогава хората ще се вслушат.
— Ще си го отбележа. — Ричард се обърна към Пати. — Как си?
— Ммм! — Тя изплю тютюна в чашата. — Сега разбирам защо говореше за повръщане.
— Гледай да не е върху дивана.
— Добре ли си? — попита загрижено Уолтър.
Всичко пред очите й трептеше и мърдаше.
— Не мога да повярвам, че ти харесва — заяви Пати на Ричард.
— И въпреки това ми харесва.
— Добре ли си? — повтори Уолтър.
— Нищо ми няма. Просто трябва да постоя така и да не мърдам.
Всъщност й се повдигаше. Обаче нищо не можеше да направи по въпроса и затова стоеше на дивана и ги слушаше да спорят за политика и музика. Уолтър въодушевено й показа първата плоча на „Травматикс“ и накара Ричард да я пусне на грамофона. Първата песен беше „Мразя слънцето“, която тя беше чула в клуба през есента и която сега й се стори звуковия еквивалент на натравяне с никотин. Макар и звукът да беше намален (Уолтър беше патологично внимателен със съседите, разбира се), от музиката съвсем й се замая главата. Докато слушаше мрачния баритон на Ричард и усещаше погледа му върху себе си, си даде сметка, че не е сгрешила, правилно беше разтълкувала погледите му при предишните им срещи.
Към единайсет Уолтър започна да се прозява.
— Извинявай — заяви той, — по-добре да те изпратя до общежитието.
— Мога и сама да се прибера. Имам патерици за самозащита.
— Не, ще вземем колата на Ричард.
— Не, лягай си. Ричард ще ме закара. Става ли?
Уолтър затвори очи и нещастно въздъхна, явно това беше прекалено дори и за него.
— Разбира се — обади се Ричард. — Ще те закарам.
— Първо трябва да види стаята ти — обади се Уолтър, без да отваря очи.
— Заповядай, иди — каза Ричард. — Състоянието й е красноречиво.
— Не, искам ти да ми я покажеш — изгледа го многозначително Пати.