Стените и таванът бяха боядисани в черно, пънкарският хаос, възпиран във всекидневната от влиянието на Уолтър, тук си отмъщаваше и се разразяваше с двойна сила. Разхвърляни плочи и обложки, няколко кутии за плюене, още една китара, претъпкани лавици с книги, хаос от чорапи и бельо, омотани тъмни завивки, в които Илайза е била изтривана от гигантската гума — беше й интересно и някак си не неприятно да си го представи.
— Хубав цвят! — обяви Пати. — Ведър!
Уолтър отново се прозя.
— Ще пребоядисам, разбира се.
— Стига Пати да не предпочита черно — обади се от прага Ричард.
— Не съм се сещала за черни стени — призна тя. — Интересно е.
— Действа успокояващо — каза Ричард.
— Ти заминаваш за Ню Йорк, така ли?
— Аха.
— Страхотно. Кога?
— След две седмици.
— О, тогава и аз ще бъда там. Родителите ми имат двайсет и пет годишнина от сватбата. Планирано е някакво ужасно празненство.
— От Ню Йорк ли си?
— Уестчестър.
— Аз също. Макар че сигурно съм от друга част на Уестчестър.
— Аз съм от предградията.
— А пък аз — от Йонкърс.
— Виждала съм Йонкърс няколко пъти от метрото.
— Точно това имах предвид.
— С кола ли ще пътуваш до Ню Йорк?
— Защо? Да не искаш превоз?
— Може би. Търсиш ли спътници?
Той поклати глава.
— Ще си помисля.
На горкия Уолтър очите му се затваряха, той в буквалния смисъл на думата не виждаше свалката, която се разиграваше пред него. От чувство за вина и объркване Пати не можеше да си поеме дъх, устреми се към вратата, спря на прага и му благодари за вечерта.
— Съжалявам, че съм толкова уморен — отвърна той. — Сигурна ли си, че не искаш да те закарам до общежитието?
— Аз ще я закарам — обади се Ричард. — Ти си лягай.
Уолтър изглеждаше адски нещастен, но може би това се дължеше на умората. Пати и Ричард излязоха навън в мекото време и вървяха мълчаливо до ръждясалата „Импала“. Ричард като че ли се пазеше да не я докосне, докато тя се настаняваше и му подаваше патериците.
— Бих се обзаложила, че имаш микробус — каза Пати, когато той седна до нея. — Нали групите се движат с микробуси?
— Херера има микробус. Това си е моя лична кола.
— Значи, с нея ще ме закараш до Ню Йорк.
— Виж… — той пъхна ключа, — стига игрички. Ясен ли съм? Не е честно спрямо Уолтър.
Тя впери поглед напред.
— Кое не е честно?
— Да го залъгваш. Да му вдъхваш надежда.
— Това ли правя според теб?
— Той е невероятен човек. Изключително сериозен. Трябва да внимаваш повече с него.
— Знам. Не е нужно да ми го казваш.
— Защо дойде тази вечер? На мен ми се стори…
— Какво? Какво ти се стори?
— Стори ми се, че прекъснах нещо. Но когато се опитах да ви оставя…
— О, боже, ти наистина си гадняр!
Ричард кимна, сякаш да й покаже, че не му пука какво смята тя за него или че му е писнало от идиотки, дърдорещи глупости.
— Когато се опитах да ви оставя — повтори той, — ти като че ли нарочно се правеше, че не разбираш. Добре, сама си решаваш. Но просто искам да съм сигурен, че си даваш сметка как мачкаш Уолтър.
— Не желая да обсъждам този въпрос с теб.
— Добре. Няма да говорим за това. Но с него излизате често, нали? Всеки ден. И то от седмици.
— Приятели сме. Движим заедно.
— Хубаво. Знаеш какво е положението в Хибинг, нали?
— Да. Майка му има нужда от помощ за мотела.
Ричард се усмихна зловещо.
— Само това ли знаеш?
— Ами, че баща му не е добре, а братята му не си мръдват пръста.
— Това ти е казал, така ли? Нищо повече?
— Баща му има емфизем, а майка му е диабетичка.
— А той работи по строежите двайсет и пет часа седмично и взема всичките си изпити в юридическия факултет с отличен. И всеки ден има време да излиза с теб. Колко хубаво, че разполага с толкова много свободно време! Но ти си готина мадама и го заслужаваш, нали? Освен това си със счупен крак. Плюс, че си готина: това ти дава правото да не му зададеш дори и един въпрос.
Пати имаше чувството, че я обвиняват несправедливо.
— Знаеш ли — рече тя с разтреперан глас, — той ми е казвал какъв гадняр си с жените.
Това обаче като че ли изобщо не интересуваше Ричард.
— Опитвам се да те разбера, още повече че бяхте такива дружки с онази наркоманка Илайза — рече той. — В началото ми беше трудно, но сега вече ми е ясно. Първия път като те видях, те взех за мило и добре възпитано момиче от предградията.
— Значи, сега и аз съм гаднярка, така ли? Това ли искаш да кажеш? Аз съм гаднярка и ти си гадняр.