— Не споря. И двамата сме кофти, щом така смяташ. Но те моля да не бъдеш гаднярка с Уолтър.
— Не съм!
— Казвам ти какво виждам.
— Значи, не гледаш хубаво. Харесвам Уолтър. Приятели сме.
— И въпреки това явно не знаеш, че баща му умира от цироза, по-големият му брат е в затвора за катастрофа, а другият плаща с парите си от армията за новия си корвет. И Уолтър спи средно по четири часа в денонощието, докато сте приятели и излизате заедно, така че ти да можеш да дойдеш да флиртуваш с мен.
Пати притихна.
— Вярно е, че не го знаех — рече тя след малко. — Не ги знаех тези неща. Но не бива да сте приятели, ако не ти харесва да флиртуват с теб.
— А, значи, аз съм виновен, така ли?
— Извинявай, но е така.
— Отказвам се — заяви Ричард. — Но ти си помисли хубаво.
— Да, ще си помисля — отвърна Пати. — И все пак ти си гадняр.
— Виж, ще те закарам до Ню Йорк, щом искаш. Двама гадняри на път. Може и да е забавно. Но ако това е, което искаш, спри да си играеш с Уолтър. Заради мен го направи.
— Добре. А сега, моля те, закарай ме до общежитието.
Дали заради никотина, или по друга причина, тя не мигна цяла нощ, случилото се, се разиграваше безспир в главата й. Пати се опитваше да изпълни заръката на Ричард и да премисли нещата. Но това беше някакъв странен мисловен театър кабуки, тъй като, докато обикаляше около въпроса що за човек е и какъв ще бъде в крайна сметка животът й, в средата оставаше един непоклатим и непроменящ се факт: искаше да замине с Ричард и щеше да го направи. Тъжната истина бе, че разговорът в колата й беше донесъл едновременно необичайна възбуда и облекчение — възбуда, защото Ричард я възбуждаше, а облекчение, защото най-сетне, след като месеци наред се беше мъчила да бъде друга, по-различна от себе си, този път се беше държала като истинското си непресторено Аз. Точно заради това знаеше, че ще намери начин да тръгне с Ричард. Само трябваше да преодолее гузната си съвест по отношение на Уолтър и съжалението си, че не е човекът, който и двамата желаеха да бъде. Колко прав беше Уолтър да е предпазлив с нея! Колко прозорливо беше съзрял вътрешната й несигурност! Но като си мислеше колко прав и прозорлив е бил той, гузната й съвест и съжалението й, че ще го разочарова, нарастваха и така тя отново се връщаше в началото и започваше да се колебае.
Мина цяла седмица, без Уолтър да й се обади. Пати подозираше, че той се е отдръпнал по настояване на Ричард, който сигурно му беше изнесъл лекция как не бива да вярва на жените и че трябва да пази сърцето си по-внимателно. Едно такова поучение би било едновременно ценна услуга от страна на Ричард и ужасно потъпкване на илюзиите на Уолтър. Не спираше да си мисли как Уолтър беше мъкнал саксии с цветя по автобуси, за пламналите му като коледна звезда бузи. Мислеше си за вечерите, когато в общежитието го сгащваше досадницата Сюзън Сторс, която се решеше така, че пътят й минаваше почти над ухото, и как той търпеливо слушаше ядосаното й мърморене за диетата, несгодите на инфлацията, жегата в стаята й и всевъзможните й разочарования от университетската администрация и преподавателския състав, докато Пати, Кейти и останалите се кикотеха на „Въображаемият остров“; обездвижената заради счупения си крак Пати отказваше да стане и да спаси Уолтър от страх след това Сюзън да не започне да досажда на всички останали, а Уолтър, макар че се шегуваше с Пати за недостатъците на Сюзън и макар да съзнаваше колко много работа има и колко рано трябва да стане на сутринта, редовно се оставяше Сюзън да го хване за слушател, тъй като тя беше хлътнала по него и му беше жал за нея.
Тъй или иначе, всичко това идва да покаже, че Пати просто не можеше да скъса с Уолтър. Не си говориха, докато той не се обади от Хибинг да се извини за мълчанието си и да й съобщи, че баща му е в кома.
— О, Уолтър, толкова ми липсваше! — възкликна тя, макар че Ричард в никакъв случай не би одобрил една такава реакция.
— И ти ми липсваше!
Пати си напомни да попита как е баща му, макар че имаше смисъл да си прави труда само ако възнамеряваше да продължи с него. Уолтър спомена за отказал черен дроб, белодробна едема, лоши прогнози.
— Страшно съжалявам — рече тя. — Виж, за стаята…
— Няма нужда да вземаш решение сега.
— Не, редно е да ти отговоря. Ако възнамеряваш да я дадеш под наем…
— Предпочитам да я дам на теб!
— Е, да, може и да се навия, но другата седмица трябва да се прибера вкъщи и мислех да пътувам с Ричард. Той и без това тръгва тогава.
Внезапното му мълчание разпръсна съмненията й, че Уолтър може и да не схване важността на този въпрос.