— А имаше ли си гадже? — попита Пати.
— Все ги избираше едни… Недосегаеми. Обвързани. Артистични мадами, дето движеха в други среди. Имаше една, след която се влачи целия втори курс. Заради нея премести предаването си от петък вечерта, което е най-слушаното време, във вторник следобед. Когато разбрах, вече беше късно да го спра. Пишеше й домашните, водеше я по концерти. А тя ужасно го работеше. Постоянно се появяваше в стаята ни по никое време.
— Странно. Защо?
— Изобщо не слуша, като му говоря. Голям инат е. Не му личи, но си пада по най-готините мацки. Хубави, добре сложени. В това отношение е амбициозен. И затова не беше много щастлив в колежа.
— А онова момиче, което често идвало в стаята ви… Ти харесваше ли я?
— Не харесвах това, което причиняваше на Уолтър.
— Май ти се случва често, а?
— Тя имаше ужасен вкус и беше свободна в петък вечер. Накрая остана само един начин да му покажа каква е работата. С каква мадама се е хванал.
— А, направил си му услуга. Ясно.
— Лесно е да съдиш другите.
— Не, сериозно, сега разбирам защо не ни уважаваш. Щом като в продължение на години си се сблъсквал само с момичета, които те карат да предадеш приятеля си. Кофти работа, чудесно те разбирам.
— Теб те уважавам.
— Ха-ха!
— Ти имаш глава на раменете. Не бих имал нищо против да се виждаме лятото, ако решиш да останеш в Ню Йорк.
— Това едва ли е много вероятно.
— Просто казвам, че би било хубаво.
Пати разполагаше с три часа, за да се порадва на тази илюзия — зяпаше светлините на колите, устремили се към големия град, и се чудеше какво ли ще е да е мадамата на Ричард, питаше се дали някоя жена, която той уважава, ще може да го промени, мислеше си как никога повече няма да се върне в Минесота, опитваше се да си представи в какъв апартамент ще живеят двамата, наслаждаваше се на мисълта, как ще покаже Ричард на надменната си сестра, представяше си смайването на роднините си, като видят колко готина е станала, представяше си как ще бъде изтривана от гигантската гума всяка нощ — преди да се озоват в действителността на южния бряг на езерото. Беше два след полунощ, а Ричард не можеше да намери блока на приятеля на Херера. Стигнаха до железопътни релси и тъмна, страшна река. Улиците бяха празни, с изключение на таксита копърки и навъсени чернокожи младежи, с които плашеха хората по вестниците.
— Ако имахме карта, щеше да е по-лесно — отбеляза Пати.
— Блоковете имат номера, все някак ще се ориентираме.
Приятелите на Херера бяха хора на изкуството. Блокът им, който Ричард най-сетне откри с помощта на един таксиджия, изглеждаше необитаем. Звънецът висеше на изтръгнати от стената жици, но пък работеше. Завесата на един прозорец се дръпна, някой надникна към тях и след това слезе, мърморейки недоволно.
— Извинявай, човеко — рече Ричард. — Забавихме се поради независещи от нас причини. Трябва ни местенце за една-две вечери.
Художникът беше по захабени провиснали боксерки.
— Днес започнахме да мажем. Стената още не е изсъхнала. Херера каза, че ще пристигнете през почивните дни.
— Не ви ли се обади вчера?
— Да, обади се. Казах му, че стаята не е готова.
— Не е проблем. Много сме ви благодарни. Ще сваля багажа.
Пати, която нямаше как да помогне с пренасянето, пазеше колата, докато Ричард бавно я изпразваше. В стаята им се усещаше силна миризма на вар, Пати беше твърде млада, за да я познава и да намери в нея уют и спокойствие. Единственото осветление идваше от ярък прожектор, закрепен на окапана с хоросан стълба.
— Боже господи! — измърмори Ричард. — Какво е ставало тук? Да не са хванали шимпанзета да мажат?
Под мръсните и окапани с хоросан найлони откриха гола ръждясала двойна пружина.
— Не е по обичайните ти шератонски стандарти, предполагам — каза Ричард.
— Има ли чаршафи? — попита унило Пати.
Той отиде във всекидневната и се върна с одеяло, индианска черга и лилава възглавница.
— Ти ще спиш тук. Оттатък има кушетка за мен.
Тя го погледна въпросително.
— Късно е. Трябва да поспиш.
— Сигурен ли си? Леглото е достатъчно широко. Кушетката ще ти е къса.
Беше гроги, но го желаеше и си носеше всичко необходимо, а инстинктът й диктуваше да го направят веднага, да го впишат черно на бяло, преди да е имала време да размисли и да промени решението си. Едва подир много години, половин живот по-късно научи причината, поради която Ричард изведнъж се беше превърнал в такъв кавалер, и тя я изненада. Но тогава, във влажната току-що измазана стая не й оставаше друго, освен да приеме, че някак си е грешала за него или пък че го е отблъснала, като му е досаждала по пътя и не му е помогнала с пренасянето на багажа.