Друг, който обичаше Джоуи извънмерно, беше дъщерята на Карол Монахан, Кони. Тя беше сериозно и мълчаливо момиче с притеснителния навик да среща погледа ти, без да мига, все едно нямате нищо общо. Кони беше постоянно следобедно присъствие в кухнята на Пати, мъчеше се да оформи идеално топче от тестото за сладки, като толкова се стараеше, че маслото се разтапяше и тестото заблестяваше зловещо. Пати правеше по единайсет топчета за всяко едно от нейните и когато извадеха тавата от фурната, винаги я молеше за позволение да изяде „най-хубавата“ (по-малка, сплескана и по-твърда) курабийка. Джесика, която беше с една година по-голяма от Кони, като че ли с радост отстъпваше кухнята на съседското момиче, тъй като предпочиташе да чете или да си играе с терариума. Кони не представляваше никаква заплаха за съвършена личност като Джесика. Самата Кони беше далече от съвършенството, беше само дълбочина, без ширина. Когато оцветяваше книжки с картинки, запълваше само едно-две места с флумастера, оставяше останалото празно и не обръщаше внимание на ведрите опити на Пати да я накара да пробва някой друг цвят.
Още от самото начало настойчивият прицел на Кони върху Джоуи беше очевиден за всички майки в квартала, освен като че ли за Пати, може би защото самата Пати беше толкова фокусирана върху сина си. В парка Линуд, където Пати понякога организираше спортни празници за децата, Кони седеше самичка на тревата и сплиташе венчета от детелини, като оставяше минутите да се процеждат покрай нея, докато не дойдеше ред на Джоуи да хване бухалката или пък футболната топка, и това веднага пробуждаше интереса й. Тя беше като въображаем приятел, само че видим. Благодарение на преждевременно развитото си самочувствие Джоуи рядко намираше за необходимо да се държи зле с нея пред приятелите си, а и Кони, когато станеше ясно, че момчетата излизат по момчешки, много добре знаеше, че трябва да остане вкъщи или да си тръгне без упреци или увещания. Утрешният ден винаги щеше да бъде за нея. Освен това дълго време разполагаше и с Пати, коленичила сред зеленчуците или качена на стълба по опръскана с боя бархетна риза, заета със сизифовския труд по пребоядисването на къщата. Щом Кони не можеше да бъде с Джоуи, можеше да му е полезна, като прави компания на майка му, докато него го няма.
— Какво е положението с домашните? — питаше Пати от стълбата. — Имаш ли нужда от помощ?
— Мама ще ми помогне, като се прибере.
— Тя ще е уморена, а и ще е късно. Може да я изненадаш и да си готова за утре. Искаш ли?
— Не, ще изчакам мама да си дойде.
Кога точно Кони и Джоуи започнаха да спят заедно, не се знаеше. Сет Полсън, без да разполага с доказателства, само колкото да скандализира околните, твърдеше, че Джоуи е бил на единайсет, а Кони — на дванайсет. Предположенията на Сет почиваха на усамотението, което даваше къщичката, която Джоуи беше направил с помощта на Уолтър на една стара киселица в двора. В края на шести клас името на Джоуи се появяваше редовно в отговорите на момчетата от квартала на уж нехайните родителски въпроси за сексуалната активност на съучениците, а впоследствие изглеждаше вероятно и Джесика да е узнала нещо към края на онова лято, тъй като изведнъж, и то без никакво обяснение тя се изпълни с непоносимост към Кони и брат си. Но за първи път двамата се появиха заедно пред хората чак следващата зима, когато се захванаха с обща търговия.
Според Пати, в резултат на непрестанните караници с Уолтър Джоуи бил стигнал до извода, че децата са длъжни да се подчиняват на родителите си, защото родителите държат парите. И това беше поредният пример за изключителността на Джоуи: докато другите майки се оплакваха, че децата им искат джобни, сякаш те едва ли не им се полагат, Пати със смях обрисуваше терзанията на Джоуи, че се налага да моли Уолтър за пари. Съседи, които наемаха Джоуи да събира листата и да изрива снега, знаеха, че той е изненадващо работлив, но Пати твърдеше, че синът й тайно негодува срещу ниското заплащане и смята, че риенето на сняг от алеята на някой възрастен е унизително. Нелепите предложения за изкарване на пари в скаутските списания — продажба на абонаменти от врата на врата, разучаването на фокуси и показването им срещу заплащане, закупуването на нужния инвентар и препарирането на печелилите медали на изложения синеоки кучета на съседите — намирисваха на подчинение („Препарирам за господстващата класа“) или, още по-зле, на милостиня. И така неизбежно, търсейки начин да се освободи от Уолтър, Джоуи стигна до предприемачеството.