Някой, може би дори самата Карол Монахан, плащаше таксите на Кони в малкото католическо училище „Сейнт Катрин“, където момичетата ходеха с униформи и им беше забранено да носят бижута, с изключение на един пръстен (изчистен, само метал), часовник (изчистен, без украса) и две обици (изчистени, само метал, максимум един сантиметър). Една от по-наперените седмокласнички в училището на Джоуи „Сентрал Хай“ се беше върнала от семейна ваканция и Ню Йорк с евтин часовник, предизвикал бурно възхищение в голямото междучасие, тъй като в жълтата му, все едно ядлива, пластмасова каишка някакъв предприемач от „Канал Стрийт“ беше изписал с малки, розови като близалка букви заглавието на песента на „Пърл Джем“ Не съм ти дъщеря (по молба на момичето). Както по-късно Джоуи сам разказа в есето си за прием в колежа, той веднага прояви инициатива и проучи откъде може да се закупи такъв часовник и колко струва пресата за залепване на буквите. Инвестира четиристотин долара от спестяванията си в нужното оборудване, направи една мостра (с надпис Готов за мига), с която Кони да се перчи в „Сейнт Катрин“, след това я назначи за свой дилър и продаде часовници с надписи на една четвърт от съученичките й по трийсет долара всеки, преди монахините да се усетят и да ги забранят в правилника. Което, както обясни Пати на останалите майки, Джоуи сметнал за абсолютно безобразие.
— Не е безобразие — отговорил Уолтър. — Ти печелеше от изкуствено ограничение на търговията. И не се оплакваше от правилата, когато те бяха в твоя полза.
— Аз инвестирах! Рискувах!
— Възползва се от вратичка в законите, но сега вратичката е затворена. Не се ли досети, че точно това те очаква?
— А ти защо не ме предупреди?
— Напротив, предупредих те.
— Каза ми само, че може да загубя пари.
— Е, а ти дори не си на загуба. Просто не изкара толкова много, колкото искаше.
— Само че тези пари ми се полагаха!
— Джоуи, печеленето на пари не е право. Продаваш боклуци, от които момичетата нямат нужда и някои от тях дори и не могат да си ги позволят. Точно заради това училището на Кони е въвело правила за външния вид — за да е справедливо за всички.
— Да бе, за всички, освен за мен.
От начина, по който Пати предаде този разговор, надсмивайки се над невинното възмущение на Джоуи, на Мери Полсън й стана ясно, че тя изобщо не подозира какво прави синът й с Кони Монахан. За всеки случай Мери разчовърка по-дълбоко. Попита Пати какво е получила Кони Монахан за усилията си. На процент ли е работила?
— О, да, казахме му, че трябва да й даде половината печалба — отвърна Пати. — Но той и без това щеше да го направи. Много е отговорен към нея, макар че е по-малък.
— Като брат й е…
— Не, не с — пошегува се Пати, — много по-добре се държи с нея. Само питай Джесика какво е Джоуи да ти е брат.
— Ха-ха, вярно, ха-ха!
По-късно същия ден Мери докладва на Сет:
— Невероятно, тя наистина нищо не подозира!
— Не е хубаво да злорадстваш, че някой родител не знае какво прави детето му — отвърна Сет. — Не предизвиквай съдбата.
— Извинявай, но просто е толкова смешно. Явно на теб ти се пада частта по незлорадстването, за да умилостивиш съдбата.
— Жал ми е за нея.
— Прощавай, но според мен е смешно.
В края на зимата белодробна емболия повали майката на Уолтър на пода на магазина за дамска конфекция в Гранд Рапидс, в който тя работеше. „Бериър Стрийт“ познаваше госпожа Бърглънд от гостуванията й по Коледа, за рождените дни на децата и за собствения й рожден ден, когато Пати я водеше в местния салон за масаж и я отрупваше с бонбони „Ликърис“, австралийски орехи и бял шоколад — любимите й лакомства. Мери Полсън я наричаше, макар и с уважение, Мис Бианка, по името на очилатата достопочтена мишка от детските книжки на Марджъри Шарп. Лицето й, което навремето е било красиво, беше покрито с бръчици, а устните и ръцете, една от които изкривена от прекаран в детството артрит, трепереха. Била изхабена и физически грохнала, казваше огорчено Уолтър, защото цял живот се била бъхтила за впиянчения му баща в държания от тях крайпътен мотел до Хибинг, но била твърдо решена да запази независимостта си и да бъде елегантна вдовица, ватова и продължавала да ходи на работа в магазина със стария си „Шевролет Кавалиър“. Щом научиха за случилото се, Пати и Уолтър веднага заминаха на север, като оставиха Джоуи под надзора на Джесика, която не можеше да го понася. Едва след последвалия младежки чук-чук фест, който Джоуи организира в стаята си в открит бунт срещу сестра си и който приключи с внезапната смърт и погребението на госпожа Бърглънд, Пати се превърна в съвсем различна, много по-саркастична съседка.