— „Не пасувай, а гласувай!“ — изрецитира Мери и й даде някакви брошури.
— Не ми се иска да съм на мястото на Уолтър сега — отбеляза Сег, щом Пати си тръгна.
— Радвам се да го чуя — отвърна жена му.
— Може би само ми се е сторило, но май долових ревност. Онова за помагането на Карол с данъчната декларация. Ти в течение ли си? Адски интересно. За първи път го чувам. А на всичкото отгоре той не е успял да запази хубавата им гледка към дърветата на Карол.
— Цялата тази история е толкова упадъчно рейгъновска — заяви Мери. — Тя явно си мисли, че може да живее в хубавото си балонче, да си направи свой свят. Своя къщичка за кукли.
Пристройката, която постепенно изникна в калния заден двор на Карол през почивните дни през следващите девет месеца, приличаше на гигантски навес за лодка с три обикновени прозореца, забучени в страничните найлонови стени. Карол и Блейк я наричаха „стаята за отдих“ — до този момент нещо нечувано в Рамзи Хил. След разправията за фасовете Полсънови бяха сложили висока ограда и бяха посадили редичка декоративни смърчове, които бяха пораснали и скриваха случващото се. Единствено Бърглъндови имаха пряка видимост и не след дълго съседите започнаха да избягват Пати заради маниакалната й обсесия по така наречения от нея „хангар“. Махаха на улицата и я поздравяваха, но не забавяха крачка, за да не ги хване за слушатели. Работещите майки бяха единодушни, че Пати разполага с твърде много свободно време. Преди тя вършеше страхотна работа с малките деца, учеше ги да спортуват и на домакински умения, но сега повечето от хлапетата на улицата бяха пораснали. Както и да запълваше деня си, тя пак виждаше или чуваше строителните дейности у съседите. През няколко часа изскачаше навън и обикаляше из задния двор, надничаше към „стаята за отдих“ като обезпокоено в хралупата си животно и понякога вечер отиваше и почукваше по временната врата от шперплат.
— Здрасти, Блейк, как върви?
— С гръм и трясък.
— Така и звучи! Само че този шлайф ми се струва малко шумен за осем и половина вечерта. Какво ще кажеш да спреш за днес?
— Не знам, няма да ми е по вкуса много-много.
— Ами ако направо те помоля да го направиш?
— Хмм… Защо не ме оставиш да довърша?
— На мен пък това не ми е по вкуса! Шумът наистина ни пречи.
— Е, хубаво, само че на мен не ми дреме!
Пати импулсивно се изсмя, едва ли не изцвили:
— Ха-ха-ха! Не ти дреме?
— Аха. Съжалявам за шума. Но Карол казва, че пет години е търпяла вашите ремонти.
— Ха-ха-ха! Не си спомням да се е оплаквала.
— Вършели сте си работата. А сега аз си върша моята.
— Но това, което правиш, е адски грозно. Съжалявам, но е отвратително. Просто… ужасно отвратително. Честно. Не си кривя душата, това е самата истина. Не че е важно де, важен е шлайфът.
— Това е частна собственост, върви си.
— В такъв случай май е по-добре да се обадя в полицията.
— Хубаво, обади се.
Човек можеше да я види как крачи по алеята и трепери от яд. Наистина се обади, и то няколко пъти, с оплаквания от шума и ченгетата идваха да поприказват с Блейк, но бързо им омръзна и повече не се върнаха чак до следващия февруари, когато някой надупчи хубавите чисто нови зимни гуми на пикапа му и Карол насочи полицаите към съседката, отправила толкова много оплаквания. В резултат на това Пати отново заснова нагоре-надолу по улицата, потропваше по вратите и от прага започваше да нарежда:
— Очевидният заподозрян, а? Съседката с двете малки деца. Значи, аз съм закоравял престъпник, така ли? Била съм луда! Неговият пикап е най-голямата и най-грозна кола в квартала, цялата е облепена с лозунги, които обиждат всеки, който не е бял шовинист, но боже мой, кой друг освен мен би решил да накълца гумите му?
Мери Полсън беше убедена, че Пати наистина е надупчила гумите.
— Не ми се вярва — рече Сет. — Да, тя наистина страда, но пък не е лъжец.
— Така е, само че, ако ти направи впечатление, тя нито веднъж не каза, че не го е направила. Да се надяваме, че ще намери добро лечение някъде. Ще й е от полза. Както и някаква работа.
— Моят въпрос е, къде е Уолтър.
— Уолтър се претрепва от работа, така че тя да си стои у дома по цял ден, да се прави на домакиня и да се вманиачава. Опитва се да бъде добър баща на Джесика и някакъв ориентир за реалността за Джоуи. И няма време да й обърне внимание.
Най-очебийното качество на Уолтър, освен любовта към Пати, беше любезността му. Той беше от онези добри слушатели, за които като че ли всички други са по-интересни и по-впечатляващи. Беше ужасно бял и откак се помнеше, носеше едни и същи очила с телени рамки. Беше започнал кариерата си в ЗМ в юридическия отдел, но там не просперира и се премести в отдела за връзки с обществеността и благотворителността, корпоративна задънена улица, където да си мил, е преимущество. На „Бериър Стрийт“ Уолтър постоянно раздаваше безплатни билети за Гътри и симфоничния оркестър и разказваше на съседите за случайните си срещи с местни забележителности от ранга на Гарисън Кейлър, Кърби Пъкет и (веднъж) Принс. Неотдавна, за всеобща изненада, беше напуснал ЗМ и беше започнал работа в „Опазване на природата“. Никой освен Полсънови не беше подозирал, че в него се таи подобно недоволство, но Уолтър проявяваше към опазването на природата същия ентусиазъм, какъвто беше проявявал и към културата, и единствената видима промяна в живота му беше, че сега често го нямаше у дома през почивните дни.