— Е, вие наистина успяхте — каза Ним. — Поздравления!
— Трябва да призная, че и аз съм много доволен — каза Пол Шърмън Йейл, като гледаше часовника си. — Какво ще кажеш да се поразтъпчем малко и да отидем пеша до залата?
— Аз ще ви изпратя, но няма да влизам. Нали знаете, че съм „персона нон грата“ на подобни места.
Залата се намираше на около десет минути път от хотела. Денят беше слънчев и приятен и те вървяха бодро, всеки потънал в мислите си.
Ним си мислеше за Рут, както обикновено напоследък. Беше изминала седмица и половина от деня, в който той откри, че животът й е застрашен. Той не бе го споделял с никой.
Разговорът, който проведе с доктор Левин, не беше песимистичен, но и не даваше особени надежди.
— Съпругата ви може да живее още дълги години. Но също така трябва да сте наясно, че състоянието й е възможно рязко да се влоши. Но едно усърдно лечение би могло да бъде само в нейна полза и да отложи този момент.
Рут трябваше да отиде в Ню Йорк, за да могат на място да преценят дали новите методи на Института „Слоун — Кеттеринг“ биха могли да й помогнат. И за двамата обаче животът в неизвестност беше равносилен на това да стоят на ръба на пропастта.
— Единственият съвет, който мога да ви дам, е този, който казах и на жена ви. Трябва да живеете ден за ден и недейте да й позволявате да отлага неща, които иска и може да направи. Но възможно е и аз или вие да умрем още утре от сърдечен удар или при катастрофа, а жена ви да ни надживее.
Докторът въздъхна:
— Съжалявам, Ним, може би всичко това ти се струва празни приказки. Знам, че искаш да знаеш нещата със сигурност. Всеки би искал на твое място. Но съветът, който ти дадох, е най-сигурното, което бих могъл да ти кажа.
Ним се опитваше да прекарва възможно най-много време с Рут. Ето и днес би могъл да остане във Фресно, но той си беше уредил да се върне със следобедния самолет и да си бъде вкъщи за вечеря.
Мислите му бяха прекъснати от Пол Шърмън Йейл:
— Не са ли прекалено много хората по улиците за това време на деня?
Ним се огледа:
— Прав сте.
Хората се движеха в същата посока, като някои от тях бързаха, сякаш искайки да изпреварят останалите. По пътя те видяха и много коли, в които основните пътници бяха жени и младежи.
— Може би някой е пуснал слуха, че вие сте пристигнали — каза Ним.
Пол Шърмън само се усмихна:
— Дори и така да е, моят чар не би могъл да привлече тълпи с подобни размери.
Те се приближиха към сградата. На поляната отпред също имаше много хора.
— Ако искате нещо да разберете, най-добрият начин е да попитате — каза Пол Шърмън.
Той се доближи до един мъж с работен гащеризон и го попита:
— Знаете ли защо са се събрали тези хора тук?
— Не сте ли чули?
— Щях ли иначе да питам?
— Ще дойде Камерън Кларк.
— Актьорът?
— Че кой друг. Ще се изказва… Цяла сутрин говорят за това по радиото.
— Къде ще говори? — попита Ним.
— Кой го интересува? Хората просто искат да го видят.
Пол Шърмън и Ним размениха погледи, тъй като и на двамата им хрумна една и съща мисъл.
— Скоро ще разберем — каза Йейл.
В този момент към сградата се приближи черна лимузина с полицейски ескорт. От тълпата се чуха гласове:
— Ето го! Ето го!
Когато колата спря, шофьорът излезе, за да отвори задната врата. От нея излезе строен, невисок млад мъж с руса коса, облечен с лек бежов костюм. Тълпата възликува:
— Камерън! Хей, Камерън!
Камерън помаха на тълпата с царствен жест. Той беше новата звезда на Холивуд. Лицето му бе познато на милиони негови почитатели от Кливлънд до Калкута, от Сиатъл до Сиера Леоне, от Бруклин до Багдад. Дори и Пол Шърмън Йейл бе чувал за Камерън Кларк. Самото присъствие на звездата беше способно да доведе тълпата до екстаз. Полицията знаеше това и се стараеше да контролира тълпата, доколкото беше възможно.
Фотографите и екипът на телевизията снимаха, без да спират. Започнаха интервютата:
Въпрос: Мистър Кларк, защо сте тук днес?
Камерън Кларк: Тук съм като редови гражданин, за да протестирам срещу необмисления и абсолютно ненужен проект, който би могъл да унищожи една прекрасна природна местност, Турнипа.
Въпрос: Това са много силни думи, мистър Кларк. Бихте ли обяснили вашата позиция?
Камерън Кларк: Разбира се. Проектът е необмислен, понеже не е съобразен със защитата на околната среда. Замисълът е недостоен, тъй като се гонят големи печалби за GSP & L, която не се нуждае чак толкова от тях. Ненужен е, тъй като има и други източници на електроенергия, а и намаляването на разходите би могло да обезсмисли подобни начинания.