Тя таман се бе наканила да си тръгва, когато от къщата излезе една млада жена, доста слаба и небрежно облечена с дънки и мръснозелено палто. Огледа се наоколо и пое в посока, противоположна на тази, където се намираше мерцедесът на Нанси.
Този път Нанси не се колеба нито миг. Без да губи жената от поглед, тя бавно я следваше, като от време на време спираше, за да не възбуди подозренията й.
Жената обаче изобщо не се оглеждаше. В този момент тя заби в една от пресечките, Нанси изчака малко и я последва. Жената влизаше в един малък супермаркет. Нанси паркира колата си и също влезе вътре.
В супермаркета имаше около двадесет човека. Нанси веднага забеляза жената, която следеше в далечния край на магазина. Тя в момента слагаше в количката си някакви консерви. Нанси също си взе една количка, сложи в нея някои неща и небрежно се отправи към жената.
Отблизо жената изглеждаше дори още по-млада, почти момиче. Тя беше доста бледа, без никаква следа от грим и с невчесана коса. На дясната си ръка имаше някаква превръзка. Явно това беше някаква рана или дефект, тъй като момичето боравеше само с лявата си ръка.
Нанси Молино се доближи до нея, обърна се сякаш бе забравила нещо. Очите й и тези на момичето се срещнаха Тя се усмихна и каза:
— Здрасти! Не се ли познаваме отнякъде? Струва ми се, че имаме един общ приятел, Дейвид Бърдсонг.
Реакцията беше мигновена. Лицето на момичето стана бяло, тя се разтрепери и изпусна бурканчето, което държеше в ръката си.
Тишина се възцари за няколко секунди, а после се чу гласът на управителя:
— Боже мой! Какво става тук?
— Вината е моя каза бързо Нанси Молино. — Аз ще заплатя щетите.
— Това няма да ми плати разходите за чистенето — каза управителят.
— Е, нищо. Малко ще се поупражнявате.
Тя хвана момичето за ръка и каза:
— Да се махаме оттук!
На паркинга тя поведе момичето към колата си, но в един момент то явно усети нещо и каза:
— О, не мога! Трябва да се прибирам вкъщи!
Гласът и беше треперещ. Тя погледна Нанси в упор и попита:
— Коя сте вие?
— Аз съм ваш приятел. Слушайте, ей тук, наблизо, има едно барче. Защо да не влезем да пийнем по нещо. Изглеждате така, сякаш имате нужда от едно питие.
— Казвам ви, че не мога!
— Можете и още как. Ако не дойдете, ще се обадя на нашия приятел Дейвид Бърдсонг…
Този път момичето се подчини безропотно. След пет минути те вече бяха в барчето. Нанси се насочи към една от по-отдалечените маси, където нямаше много хора.
Когато седнаха, Нанси каза:
— Как се казвате?
— Ивет.
В този момент се появи сервитьорът. Ивет си поръча бира, а Нанси — дайкири.
Този път момичето заговори първо:
— Все още не сте ми казали коя сте?
Вече нямаше смисъл да се крие истината.
— Казвам се Нанси Молино. Журналистка съм.
Ивет изпадна в още по-голям шок от предишния. Устата й се отвори, чашата й за малко щеше да се изплъзне от ръката й…
— Успокойте се, аз не ям хора.
Момичето прошепна, като с мъка подбираше думите си:
— Какво искате от мене?
— Известна информация.
— Каква информация?
— Например кой живее в къщата, от която излязохте. Какво се върши вътре и защо я посещава Дейвид Бърдсонг?
— Това не ви касае.
Нанси забеляза по израза на лицето на момичето, че то още е уплашено. Тя реши да рискува:
— В такъв случай ще се наложи да повикам полицията…
— Не, не! — момичето се изправи, после отново седна на мястото си, пусна главата си върху масата и зарида.
Нанси протегна ръка към нея и каза:
— Знам, че имате някакви неприятности. Може би ще мога да ви помогна.
През сълзи момичето каза:
— Никой не може да ми помогне.
Ивет стана.
— Трябва да вървя — каза тя с някакво особено достойнство.
— Чуйте ме — каза Нанси, — нека се уговорим за някаква друга среща и аз ви обещавам, че няма да предприема нищо.
Момичето се колебаеше:
— Кога?
— След три дни. На същото това място.
— Не след три дни. След седмица.
— Добре. Следващата сряда, по същото време.
Ивет кимна в знак на съгласие и излезе.
Докато караше по направление към центъра, Нанси размишляваше дали бе постъпила правилно. За какво изобщо ставаше въпрос? Какво общо имаха Ивет и Дейвид Бърдсонг? Нанси бе споменала за полицията наслуки, но реакцията на момичето подсказваше, че се вършеше нещо незаконно. Но каква беше тази незаконна дейност?
Въпросите се трупаха един след друг, сякаш парче по парче се събираше една огромна мозайка…