— В това изобщо не трябва да се съмнявате, момичето ми…
Тя обаче продължаваше да настоява:
— Все пак имам информация, че клуб „Секвоя“ е решил…
— Кой по-точно е решил? Кажете имена!
Нанси бързо премисляше какво да отговори. Ако спомене другите имена, които знаеше — Кармайкъл, Куин, той вероятно веднага ще им позвъни, за да ги предупреди. А Нанси искаше първа да се добере до тях и затова излъга.
— Не мога да спомена имена.
— Значи си говорите във въздуха — тонът на Саундърс ставаше все по-малко приятелски. — Аз съм доста зает адвокат и вие само ми губите времето, за което клиентите ми плащат.
— Е, в такъв случай няма повече да ви го губя.
Без да отговори, Саундърс затвори телефона.
Нанси разлисти телефонния указател, търсейки името „Куин“. След малко тя намери номера и го набра.
— Резиденция Демпстър Куин — беше отговорът.
— Мисис Куин, ако обичате.
— Съжалявам, но мадам обядва в момента и не бива да бъде безпокоена.
— Обезпокойте я и й кажете, че „Икзаминър“ така или иначе смята да упомене името й, тъй че ще е по-добре тя лично да изясни фактите.
— Изчакайте малко, ако обичате.
Изминаха няколко минути, докато се обади студен женски глас.
— Моля, кажете.
Нанси се представи.
— Какво искате?
— Мисис Куин, когато управителният съвет на клуба се събра миналия август и реши да окаже финансова помощ на организацията на Дейвид Бърдсонг, каква беше причината да…
Присила Куин рязко я прекъсна:
— Решенията на съвета са конфиденциална информация.
Хвана се! За разлика от Саундърс Присила Куин явно не беше достатъчно печена. Тя потвърди подозренията на Нанси, което не би направила, ако й се задаваха директни въпроси.
— Е, явно обаче Бърдсонг се е разприказвал насам-натам.
Чу се нещо като подсмърчане.
— Изобщо не бих се учудила. Този човек изобщо не заслужава доверие.
— В такъв случай бих ви попитала защо подкрепихте тази идея?
— Аз изобщо не съм се съгласявала, просто останалите бяха болшинство. — В гласа на Присила Куин се усети нотка на безпокойство. — Имате намерение да публикувате всичко това, така ли?
— Естествено.
— Боже мой! Не бих искала името ми да се споменава!
— Мисис Куин, когато се обадихте и аз ви се представих, не ме предупредихте, че този разговор не е за печата.
— Е да, но сега го правя.
— Твърде късно е вече.
Присила Куин заяви възмутено:
— Ще се обадя на главния ви редактор!
— Това няма да помогне. Той просто ще ми нареди да напиша материала. — Нанси Молино обмисляше следващия си ход. — Но мога да ви предложа една сделка.
— Каква сделка?
— Няма начин вашето име да не бъде упоменато като на член на съвета на клуб „Секвоя“. Но ако ми кажете сумата на помощта, няма да споменавам за разговора ни.
— Това си е чисто изнудване!
— По-скоро сделка или напълно справедлива размяна.
Присила Куин явно размишляваше.
— Откъде мога да съм сигурна в това, което казвате?
— Ами опитайте да ми повярвате.
Последва още една пауза, след която Присила Куин каза:
— Петдесет хиляди долара.
От другата страна на телефона Нанси само тихо подсвирна.
Когато затвори телефона, някакъв инстинкт й подсказа, че със сигурност е провалила обяда на мисис Куин.
След около два часа, след като бе приключила с ежедневните си задължения, Нанси седеше на бюрото си и размишляваше. Всъщност с какво разполагаш?
Първо: Дейвид Бърдсонг е мамил студентите и е събирал много повече средства, отколкото бяха необходими за „Светлина и енергия за хората“.
Второ: Клуб „Секвоя“ подпомагаше организацията, и то с доста големи пари. Това несъмнено ще предизвика учудването на мнозина и до голяма степен ще развали репутацията на клуба.
Трето: Бърдсонг е замесен в нещо, което трябва да остане в тайна. Въпрос: Какво ставаше в къщата, свързано ли беше по някакъв начин с големите средства, които бяха натрупани?
Четвърто: Момичето от къщата беше много изплашено. Въпрос: От какво?
Пето: Къщата на „Крокер стрийт“ № 117 се притежаваше от корпорацията „Редууд“. Тази информация Нанси получи днес. Впоследствие тя разбра, че през изтеклата година тя е била наета от някой си Г. Арчамболд, който редовно си плащал наема. Въпрос: Кой е Арчамболд?
Заключение: Мозайката се нуждаеше от още детайли.
Нанси беше неспокойна Тя трябваше да изтърпи до следващата седмица, когато щеше да се срещне с Ивет. Тя вече съжаляваше, че се беше съгласила на такъв дълъг срок.
И все пак… Тя имаше някакво вътрешно усещане, че може би би трябвало да сподели всичко това с някого. Да се посъветва. Ако не беше днешната случка, тя сигурно щеше да се довери на главния редактор на вестника… И все пак тя реши за момента да изчака.