Това беше едно решение, за което впоследствие Нанси Молино щеше много да съжалява.
Ним преглеждаше сутрешната си поща. Секретарката му, Виктория Дейвис, предварително бе отворила писмата и ги бе разпределила в две папки: зелена за текущата поща и червена за по-спешните писма. Този ден червената папка беше препълнена. Отпред имаше и няколко писма с надпис „Лично“. Сред тях Ним разпозна светлосиния плик, на който адресът бе написан с почерка на Карен.
Напоследък Ним се сещаше за Карен с угризения на съвестта. От една страна, той много държеше на нея и се чувстваше неловко, че не бе я виждал от онази вечер, когато бяха правили любов, макар и да се чуваха по телефона. От друга страна, стоеше въпросът с Рут. По какъв начин неговата връзка с Карен се вместваше в новите му отношения с Рут? Истината беше, че двете неща бяха несъвместими. Но той не можеше просто да захвърли Карен като употребяван, но вече ненужен предмет. Ако беше някоя друга жена, щеше да постъпи точно така. Но Карен беше различна.
Той се срамуваше да си признае, че умишлено отлагаше развръзката с Карен. Може би именно по тази причина бе отложил и отварянето на писмото й.
Мисълта за Рут го подсети за нещо.
— Вики — извика той през отворената врата, — какво стана с резервациите за хотела?
— Уредих ги още вчера — каза тя, като влизаше в кабинета му с една зелена папка в ръка. Написах ви една обяснителна бележка, която приложих към резервацията. Запазила съм ви двустаен апартамент. Обещаха ми той да бъде на горен етаж с хубава панорама.
— Чудесно! А по въпроса с последната редакция на речта ми?
— Ами вие само ми задавате въпроси, на които вече съм ви отговорила! Днес след обяд ви казах, че ще я имате!
— Е, добре де! Сега излез от кабинета ми!
След една седмица Ним трябваше да произнесе реч на годишната конференция на електрическите компании. Речта, която бе вече неколкократно преработвана, засягаше повишаването на разходите на електроенергия и свързаните с това проблеми и заглавието й беше „Свръхнатоварване“.
Настоящата конференция щеше да се проведе в течение на четири дни в хотел „Христофор Колумб“. Тъй като конференцията щеше да бъде придружена от многобройни мероприятия, Ним реши, че и за семейството му ще бъде интересно да присъства. Рут и децата откликнаха на предложението с ентусиазъм.
Идеята за стая на горен етаж с панорама беше на Ним. Той си мислеше, че по този начин ще зарадва децата.
Ним беше поел ангажимента да говори на годишната конференция още миналата година, когато все още бе говорител на компанията. Когато спомена на Ерик Хъмфри за това, той каза:
— Добре, но без нестандартни мнения.
Речта трябваше да бъде подчертано техническа. Що се отнася до нестандартните му мнения, Ним още не бе решил какво да прави.
Когато Вики затвори вратата след себе си, Ним посегна към писмото на Карен. Той беше почти сигурен, че в него имаше стихове, стихове, които Карен пишеше с толкова труд и старание. Както винаги той беше развълнуван при мисълта, че тя прави всичко това заради него.
Той се оказа прав. Стиховете на Карен бяха толкова вълнуващи, пропити с чувственост, че най-добрите намерения на Ним се изпариха без следа. Той трябваше да види Карен, и то възможно най-скоро…
След малко позвъня телефонът. Вики му се обади и му каза, че мистър Лондон би искал да говори с него.
— Попитайте го дали е спешно.
— Вече го попитах. Каза, че е спешно.
— Свържи ме тогава.
Чу се слабо изщракване и след малко гласът на Хари Лондон каза:
— Ним?
— Хари, тази седмица ми е ужасно натоварена. Ако е нещо, което може да почака…
— Опасявам се, че не може. Въпросът е много деликатен и аз бих искал ти да си в течение.
— Добре, казвай какво има.
— Разговорът не е за по телефона. Трябва да се видим.
Ним въздъхна. Понякога Хари Лондон се държеше така, сякаш всичко, което става в неговия отдел, е суперважно и секретно по сравнение с всичко останало в GSP & L.
— Добре. Качи се тогава.
След няколко минути Хари Лондон се появи.
Ним каза:
— Слушам те, Хари. Но ако може по-накратко.
— Ще се опитам. Както сигурно си спомняш, когато хванахме онези в сградата „Зако“, аз ти казах, че сме открили цяло, кълбо, което тепърва ще се разплита, и вероятно ще бъдат замесени доста известни имена.
Ним кимна.
— Е, та едно от имената е това на Пол Шърмън Йейл.
Ним скочи на крака.
— Ти сигурно се шегуваш!
— Бих искал да е така — каза Хари Лондон печално. — Но за съжаление е вярно.