Нанси за малко не изпусна четката си за зъби.
Чу ли тя наистина това, което й се стори, че е чула?
В един момент тя беше решила да се обади в радиостанцията, и да иска повторение на новините, но после размисли. Беше чула достатъчно, за да бъде сигурна, че тялото на младата жена е това на Ивет. О, боже! Тя беше оставила момичето да излезе и не бе го последвала! Можеше ли да помогне? И какво й бе казала Ивет — „Вече не ме е страх“.
Сега вече беше ясно защо.
А тя още не беше чула касетите…
Умората на Нанси бе изчезнала без следа.
Тя си облече халата, включи лампата в хола и сложи първата касета в гнездото на касетофона. Нанси се настани в едно кресло, като беше взела един бележник и молив.
Тогава от касетофона се чу гласът на Ивет.
„Става дума за «Приятели на свободата», за всичките тези убийства и експлозии… «Приятелите на свободата» се намират на «Крокър Стрийт» № 117. Лидерът им се казва Георгос Арчамболд. Аз съм любовницата му и също съм замесена. Замесен е и Дейвид Бърдсонг, който осигуряваше средствата за закупуване на експлозиви и други неща…“
Нанси усещаше как я полазват тръпки, устата й бе отворена от изумление.
Ивет говореше още, а след това се включи в разговор между двама мъже — единият вероятно беше споменатият от Ивет Георгос, а другият без съмнение принадлежеше на Дейвид Бърдсонг.
На втората страна на касетата Ивет описваше случая в околностите на Милфийлд — експлозията в подстанцията и убийството на двамата пазачи.
Нанси не можеше да повярва на ушите си! Та тя притежаваше най-страхотния материал, който някога си бе представяла…
Отново разговор на Бърдсонг и Георгос… Някакви уговорки за хотел „Христофор Колумб“… бомби във вид на пожарогасители… червен пикап… втората вечер от конференцията… три часа след полунощ.
Нанси цялата настръхна Тя се опита да сметне нещо, погледна часовника си и се втурна към телефона.
Материалът вече беше без значение.
Ръката и трепереше, докато набираше номера на полицията.
6
Дежурният лейтенант знаеше, че трябва да се действа бързо.
Телефонното позвъняване на Нанси Молино беше прието от един телефонист, който записа информацията и прехвърли разговора на дежурния лейтенант. Жената се представи като Нанси Молино от „Калифорния Икзаминър“. Тя обясни за касетите и по какъв начин се е сдобила с тях. Също така тя подробно предаде информацията, заради която се обаждаше.
— Чувал съм за вас, мис Молино — каза лейтенантът. — От редакцията ли се обаждате?
— Не, от апартамента си.
— Бихте ли ми казали адреса.
Нанси Молино го продиктува.
— Този адрес ли фигурира в телефонния указател?
— Да. Под името „Молино Н.“.
— Моля, затворете веднага ще ви се обадим.
Телефонистът вече бе намерил номера в указателя и го бе написал на едно листче. Лейтенантът набра номера. Нанси отговори при първото позвъняване.
— Мис Молино, вие ли се обадихте току-що в полицията?
— Да.
— Благодаря ви. Трябваше просто да направим проверка. Къде ще бъдете, ако се наложи вашето съдействие?
— При хотел „Христофор Колумб“, къде другаде? — каза тя и затвори телефона.
Лейтенантът говореше сам със себе си. Телефонното позвъняване се оказа редовно, тоест не беше от някой луд. Но беше ли това достатъчно основание да се изпразни най-големият хотел в града, със съпроводения с това хаос, посред нощ?
Обикновено при съобщение за поставена бомба се действаше по друг начин: изпращаше се една група от сержант и двама полицаи, които да разучат ситуацията, и в случай че има някакви подозрения, те се обаждаха по телефона и се даваше тревога.
Но в случай като този, ако обаждането беше достоверно и опасността реална, нямаше никакво време да се действа по нормалната процедура.
През деня един хотел с мащабите на „Христофор Колумб“ би могъл да бъде евакуиран за около половин час, но през нощта ще трябва най-малко един час, и то при добро стечение на обстоятелствата. Нощната евакуация винаги създаваше допълнителни проблеми: в хотела винаги щяха да се намерят непробудно спящи, недоверчиви, пияни или любовници, които не искат да бъдат разкрити. По тази причина се налагаше да се проверят стаите една по една.
Но нямаше време. Часовникът на лейтенанта сочеше 2,21. Репортерката бе казала, че бомбите трябва да избухнат в 3,00. Вярно ли беше или не? Лейтенантът би искал да има някой по-висшестоящ от него, който да вземе решението. Но и за това нямаше време.
Лейтенантът взе единственото възможно решение и заповяда:
— Евакуирайте хората от хотел „Христофор Колумб“ и проверете за бомби!