— Моля, спрете с тези изявления! — лицето на Пол Шърмън бе почервеняло от гняв. — Не ми харесва тонът ти, Ерик. И не се намирам тук, за да отговарям какво съм казал и какво — не…
Гласът на Ерик Хъмфри рязко го прекъсна:
— Няма „какво си казал и какво — не!“ Това, което каза, беше много ясно. Освен това го повтори няколко пъти. Много добре си спомням това, предполагам и Ним също.
За Ним беше ясно, че Пол Шърмън трескаво се опитва да се ориентира в ситуацията.
— Каквото и да съм казал, от това не следва, че…
— Ним, запознайте господин Йейл със съдържанието на папката! — каза Ерик Хъмфри.
Ним отвори папката и побутна писмата към Пол Шърмън. Първото, написано на бланка на Върховния съд, беше най-отгоре.
Пол Шърмън го взе, хвърли му един бегъл поглед и веднага го остави. Лицето му придоби още по-наситен червен цвят.
Той облиза устни и се опита да намери най-точните думи, за да се изрази…
След това започна с несигурен глас, явно искайки да се защити:
— Вижте, понякога… във Вашингтон… с толкова кореспонденция… човек забравя… внезапно той спря. Сякаш и на него всичко това му се струваше неубедително, както и на другите двама присъстващи.
Той стана от мястото си и без да погледне нито Ним, нито Ерик Хъмфри, каза:
— Моля да ми дадете няколко минути да си събера мислите.
Той започна нервно да крачи из стаята, а после спря и каза:
— Явно е, господа, че съм виновен в лъжа и вие ми предоставихте неоспорими доказателства. Не възнамерявам да утежнявам вината си с извинения и обяснения, че по времето на предишния ни разговор съм бил обезпокоен и съм правил всичко възможно, за да предпазя доброто си име. Все пак ще заявя, че не съм участвал в кражба на електроенергия на тръста „Йейл“, нито ми е било известно нещо за това преди нашия разговор.
Ерик Хъмфри, който миналия път с радост прие думата на Пол Шърмън Йейл, този път запази мълчание. Вероятно председателят на управителния съвет си мислеше същото, което и Ним, че човек, излъгал веднъж, за да предпази доброто си име, ще го направи и втори път.
Ним се сети за въпроса на Хари Лондон: „Колко ли пъти му се е разминавало…?“
С продължаването на тишината в стаята болката в очите на стареца се засилваше.
— Ним — каза тихо Ерик Хъмфри, — мисля, че можеш да си вървиш.
С облекчение Ним събра документите и писмата в папката и излезе.
Тогава той не го знаеше, но това бе последният път, в който се срещаше с Пол Шърмън Йейл.
Ним никога не разбра какво се бе случило тогава в кабинета на Ерик Хъмфри. Нито той питаше, нито председателят на управителния съвет изяви желание да му каже… Резултатите обаче бяха ясни още на следващия ден.
В единадесет часа сутринта Ерик Хъмфри повика при себе си Ним и Тереза Ван Бърен. Седнал на бюрото си, той им показа едно писмо и им каза:
— Получих оставката на Пол Шърмън Йейл като говорител и директор на нашата компания. Приех я със съжаление. Бил искал веднага да се направи официално съобщение.
Тереза каза:
— Все пак, Ерик, ще трябва да изтъкнем някаква причина.
— Здравословното му състояние. — Ерик Хъмфри погледна писмото пред себе си и продължи. — Лекарите на господин Йейл са го посъветвали да не поема прекалено тежки натоварвания.
— Няма проблеми. Ще го съобщят още следобед. Но аз имам още един въпрос.
— Да, кажете.
— Оставаме без говорител. Кой ще го замести?
За пръв път от няколко дни Ерик Хъмфри се усмихна.
— Прекалено съм зает, за да търся някой друг, Тес, тъй че не виждам друга алтернатива. Ще трябва Ним отново да се заеме с тази неблагодарна задача.
— Ура! — възкликна Тереза Ван Бърен. — Вие поне знаете моето мнение, че изобщо не трябваше да го отстраняваме.
Когато излязоха от кабинета на Ерик Хъмфри, Тереза попита тихо:
— Ним, каква е тази история с Пол Шърмън Йейл? Какво се е случило? Знаеш, че рано или късно ще науча.
Ним поклати глава:
— Нали чу какво каза председателят на управителния съвет, Тес. Лошо здравословно състояние.
— Ах ти, негоднико! — каза тя. — За тази работа няма да те допусна до телевизията поне до следващата седмица.
Хари Лондон прочете информацията за напускането на Пол Шърмън Йейл и на следващия ден дойде при Ним.
— Ако ми стискаше — каза той, — трябваше и аз да си подам оставката в знак на протест на всичките тези измишльотини за лошо здравословно състояние и че я приемаме със съжаление. Това прави всички ни лъжци.
Ним, който не бе спал цяла нощ, каза раздразнено:
— Е, какво чакаш, подай си оставката!