— Разбирам — каза Рут. — Но поне се постарай да си починеш и помни, че и аз, и децата ще имаме още доста дълго време нужда от тебе.
Той обеща и двете неща.
Специалният отдел, който се занимаваше с пристигащите въпросници, вече бе окончателно разформирован, а помещенията на партера на сградата на GSP & L, където по-рано бе този отдел, вече се използваха за съвсем други цели.
Все още в някои дни пристигаха по два-три плика. В един ден — два, в друг — един, в трети — нито един.
Пристигащите въпросници се пренасочваха към една от секретарките от отдела по връзките с обществеността, Елси Йънг, която бе включена в първоначалната група по проверката, но сега вече се бе върнала към обичайните си задължения. Тя събираше пликовете на бюрото си и когато имаше време и настроение, ги отваряше и сравняваше почерците с образеца от дневника на Георгос Арчамболд.
Мис Йънг горещо се надяваше тези писма скоро съвсем да спрат да идват. Тя намираше цялата тази идея много досадна и пречеща й да си изпълнява нормалните задължения.
Някъде преди обяд във вторник тя забеляза на бюрото си още един плик с въпросника заедно с един куп вътрешна информация. Тя реши първо да прегледа информацията.
Секунди само след като говори с Ним, Карен се сети, че не му бе казала нещо.
Тази сутрин тя трябваше да отиде да пазарува с Джоузи. Сега тя си мислеше дали да отмени ходенето на пазар и да отидат в болницата, както я съветваше Ним, или все пак първо да напазаруват, а след това Джоузи да я закара в болницата?
Карен се изкушаваше да се обади на Ним и да го помоли да я посъветва, но като се сети колко уморено звучеше гласът му по телефона, тя реши да не го безпокои.
Може би беше все пак по-разумно да отидат първо на пазар, който и на двете им доставяше удоволствие, а след това да тръгнат за болницата „Редууд“. Щяха да успеят да са там в ранния следобед.
— Джоузи, скъпа — извика Карен на Джоузи, която беше в кухнята, — току-що ми се обади Нимрод. — Ела, моля те, да се разберем какво ще правим.
Георгос Арчамболд притежаваше почти животински инстинкт за опасността. В миналото този инстинкт му бе свършил добра работа и той бе свикнал да му се доверява.
Някъде по обяд във вторник, докато той крачеше из апартамента си в Норт Кесъл, същият този инстинкт го предупреждаваше, че опасността е съвсем близо.
Въпросът, който предстоеше да реши, беше дали да се подчини на инстинкта си и да тръгне незабавно за Ла Миссион, където да приведе плановете си в действие? Или пък да пренебрегне инстинкта си и да изчака до вечерта, както бе планирал предварително?
Съществен бе и въпросът, дали инстинктът му е истински или е просто резултат от повишената му изнервеност.
Георгос не беше сигурен и водеше вътрешна борба с тези два въпроса.
Намерението му беше да се добере до станцията по реката, а после под водата. Така че от тази гледна точка беше почти все едно дали ще бъде през деня или през нощта. През деня дори ще може по-лесно да намери отвора под водата и да се справи с мрежата.
Но как щеше да пусне незабелязано лодката на вода, при това с водолазен костюм? Рискът да го забележат беше доста голям.
Но най-голям бе рискът да използва през деня фолксвагена, чието описание бе публикувано от всички вестници… Но пък бяха минали вече два месеца оттогава и ченгетата може би бяха забравили описанието или поне биха били по-малко бдителни. Все пак имаше толкова много стари фолксвагени от този тип по улиците.
Осъзнавайки величината на риска, Георгос продължаваше да се разхожда нервно из стаята. Внезапно решението му се оформи от само себе си. Той реши да тръгне.
Георгос веднага излезе от апартамента и се отправи към гаража. Там той провери дали всичко от екипировката му е на мястото си.
Той бързаше, тъй като чувството за опасност все още го преследваше.
17
— Търсят ви по телефона, мисис Ван Бърен — каза една от сервитьорките в служебния ресторант. — Помолиха да ви предам, че е спешно.
— Повечето си въобразяват, че тяхното обаждане е много важно — измърмори директорът по връзките с обществеността, — но почти винаги се лъжат.
Но все пак тя стана от масата, където обядваше с Ерик Хъмфри и Ним и се запъти към телефона.
Само след минута тя се върна, като очите и блестяха възбудено.
— Дошъл е един отговор на въпросника, чийто почерк съвпада с този на Арчамболд. Една от служителките го е сверявала и сега ще го занесе в компютърния център. Уговорихме се да се срещнем там.
— Обадете се на Шарлот — каза председателят на управителния съвет, докато ставаше от масата.