Лицето на председателя почервеня.
— Няма да ви позволя да говорите повече на тази тема! Предупреждавам ви, мистър Голдман, че имам намерение да прегледам внимателно стенограмата и, ако е необходимо, да предприема съответните стъпки!
Със същия студен тон той попита Бърдсонг:
— Приключихте ли с въпросите към този свидетел?
— Да, сър! — на лицето на Бърдсонг отново лъсна познатата усмивка. — Но ако питате мене, Голдман току-що сам си сложи примката на шията.
Председателят на комисията удари с чукчето си.
— Вас не ви питат!
А след това обяви:
— Заседанието се отлага.
Хората възбудено разговаряха, докато излизаха от залата. Ним погледна О’Браян, който прибираше документите си, но юрисконсултът само поклати тъжно глава и излезе от заседателната зала.
Дейвид Бърдсонг се присъедини към една група свои поддръжници, които шумно го поздравяваха, а след това всички заедно излязоха навън.
Лаура Бо Кармайкъл, Родерик Причет и другите представители на клуб „Секвоя“ само изгледаха Ним с учудване и също така излязоха, без да коментират случилото се.
Масата на журналистите също така бързо се изпразни. Останала бе само Нанси Молино, която преглеждаше бележките си. На излизане тя мина покрай Ним и тихо каза:
— Този път май я загазихте!
— Каквото и да съм сторил, сигурен съм, че вие ще извлечете от случая всичко възможно! — отговори й Ним.
— Няма от какво да се възползвам! Просто вие сам си сложихте главата в торбата! Достатъчни са само утрешните вестници!
Ним остави Нанси Молино да си дооправи бележките. Беше сигурен, че щеше да избере най-острите изрази, за да го обрисува, и удоволствието й ще бъде дори по-голямо, отколкото в случая с хеликоптера.
Докато излизаше сам от залата, го връхлетя някакво отчайващо чувство на самота.
Когато излезе навън обаче, с изненада установи, че го чакат репортери от телевизията.
— Мистър Голдман, чухме някои от нещата, които казахте в залата. Бихте ли ги повторили за репортажа на новините тази вечер?
Ним се поколеба за минута. Той не беше длъжен да прави това но впоследствие реши, че достатъчно се е забъркал. Вече нищо не можеше да влоши повече нещата. Тогава защо да не говори?
— Добре — отговори той — ето как стоят нещата.
Ним започна да говори разпалено, докато камерите снимаха.
14
— От този момент вие вече няма да бъдете говорител на нашата компания! — говореше Ерик Хъмфри със стоманени нишки в гласа си. — Няма да се появявате в телевизионни и радиопредавания. Вие няма да отговаряте на репортерските въпроси, дори да ви питат колко е часът. Ясно ли е?
— Да, ясно е — отговори Ним.
Ним седеше от другата страна на бюрото на председателя на управителния съвет. За разлика от други техни срещи обстановката беше подчертано официална.
Беше следобедът на следващия ден след речите на Ним в комисията по електроенергия.
Хъмфри продължи:
— Естествено, няма вече да участвате в никакви публични обсъждания. Ще намерим кой да представлява там компанията.
— Ерик, ако искате оставката ми, имате я.
Ним размишляваше върху този въпрос през целия ден. Неговото напускане би спасило компанията от някои неизбежни обяснения, пък и той дължеше толкова неща на GSP & L, че можеше да направи подобен жест. Самият той вече не беше сигурен, че би искал да продължава да работи в подобна ограничаваща и потискаща обстановка. Гордостта му определено бе засегната.
На него му беше ясно, че нямаше да има проблеми да си намери подобна работа в друга компания. Много компании ще бъдат доволни да вземат на работа човек с неговите знания и опит. Това го знаеше от многобройните предложения за работа, които бе получавал до момента. Но той не искаше да напуска Калифорния, която за него, както и за много други, бе едно от приятните места и за работа, и за удоволствие.
Съществуваше и проблемът с Рут, Лия и Бенджи. Дали би се съгласила Рут да отиде с него другаде, като се имат предвид настоящите им отношения? Едва ли.
— Никой не говори за оставка — промърмори Ерик Хъмфри.
Ним едва се сдържа да не се усмихне. Ясно му беше, че компанията прекалено много го цени, и то повече в аспектите, които не бяха свързани с публичните прояви. Поначало неговият ресор беше планирането. Ролята на говорител на компанията беше допълнително придадено задължение, за което нямаше да съжалява. Той реши за момента да остави нещата каквито са.
— Това е всичко засега — каза студено Ерик Хъмфри и се върна отново към документите, които преглеждаше, преди да влезе Ним. Беше ясно, че е необходимо време, за да изчезне взаимното им чувство на отчуждение.