— Е,… — Рут се колебаеше. — Добре. Поради всичките неприятности, които ти се струпаха, ще изчакам още малко. Но не мога да ти обещая, че ще бъдат два месеца или един. Оставям си правото да решавам.
— Благодаря ти — каза Ним с чувство на облекчение.
— Хей, вие! — Бенджи се появи на вратата на кухнята. — Току-що семейство Мередит ми дадоха нова касета. Искате ли да я гледате?
Ним погледна Рут въпросително.
— Защо не?
Ним и Рут се настаниха удобно на канапето в гостната, Лия се беше изтегнала върху килима, а Бенджи нагласяваше видеото. Тази история с касетите вече беше станала навик за хората от квартала: обикновено всяко от семействата записваше някоя интересна програма по телевизията, а после си ги разменяха. Тази задача най-често се изпълняваше от децата или от жените, които ги гледаха. Основното беше програмата да бъде записана без рекламите, които я прекъсваха. В резултат на тези усилия записът се получаваше с високо качество и се разпространяваше навсякъде из квартала.
Като знаеше колко популярна беше тази система, Ним си мислеше дали телевизионните компании вече бяха започнали да усещат загубите Телевизията прекаляваше с излъчваните реклами и беше крайно време да поеме отговорността пред зрителите си.
На касетата имаше един филм — „Мери Уайт“, трагична история за семейството на едно момче, което умира. Редки бяха ситуациите, в които семейството му беше толкова сплотено, си мислеше Ним, но също така толкова малко време му оставаше, за да се наслаждава на това единство… Ним беше щастлив, че светлината беше слаба и че никой друг не забеляза тъгата и сълзите в очите му.
2
Георгос Уинслоу Арчамболд лазеше почти безшумно по корем по посока на оградата около подстанцията на GSP & L в квартала Милфийлд. Може би предпазните мерки да бяха излишни, тъй като нощта беше тъмна, а основният път се намираше на около половин километър разстояние. Но напоследък компанията беше увеличила броя на служителите от охраната, които обикаляха обектите. Техните маршрути непрекъснато се изменяха, тъй че предпазливостта не беше излишна, макар и да не беше особено удобно да пълзиш, натоварен с експлозиви и инструменти.
На няколко метра зад него пълзеше Ивет, която носеше проводниците и детонатора. Останалите членове на „Приятели на свободата“ имаха поставени задачи в други райони на града. Тази вечер три подстанции на GSP & L щяха да бъдат взривени и ако планът им се удадеше, това щеше да стане едновременно.
Целта на тези операции беше грижливо подбрана: големите подстанции бяха твърде уязвими и всяка една повреда би отнела седмици, за да бъде отстранена или заменена напълно. Ако всичко вървеше по план, не само Милфийлд, но и всички околни квартали щяха да останат без електричество. Повредите щяха да бъдат значителни, както и щетите. Георгос възликува вътрешно при мисълта, че след тази операция хората ще бъдат принудени да приемат организацията „Приятели на свободата“ по-сериозно.
Георгос Арчамболд си помисли, че те доста се бяха усъвършенствали, откакто започнаха атаките си към кръвопийците-капиталисти. Всяка операция вече грижливо се подготвяше, разучаваше се разположението на всеки обект и се избираха най-уязвимите точки. До голяма степен им помогна и един бивш инженер от компанията Голдън Стейт, уволнен за кражба. Той беше насъбрал достатъчно омраза към компанията, а парите на Бърдсонг още повече го убедиха да им сътрудничи. Останалите средства отиваха за експлозиви.
Един ден Бърдсонг се беше изпуснал за източника на средствата — от клуб „Секвоя“, които бяха убедени, че подпомагат „Светлина и енергия за хората“. Георгос беше много въодушевен от идеята, че една подобна надута организация подпомага революцията.
Отворът в мрежата беше достатъчно голям, за да могат Георгос и Ивет да се промъкнат на територията на подстанцията. Оттам нататък всичко беше предварително разчетено. Георгос прикрепи експлозива към трите големи трансформатора, разположени в подстанцията, Ивет му подаде детонаторите и свърза проводниците с часовниковия механизъм. След десет минути цялата работа бе завършена и трите заряда бяха по местата си.
Трите взрива щяха да бъдат едновременни. Оставаха единадесет минути. Георгос и спътницата му да стигнат до колата, която беше скрита в една близка горичка. Нямаха много време, но ако тичаха, можеха да успеят да се измъкнат от района, преди да се взривят трансформаторите. Той изкомандва на Ивет:
— Хайде! Тръгвай!
Ивет първа се измъкна през отвора в оградната мрежа. Георгос я последва. В същия този миг той чу звука на кола, която се спускаше по хълма. Той се ослуша. Нямаше съмнение, че колата се движеше по чакълестия път, който водеше към подстанцията на GSP & L. Сто на сто бяха ония от охраната! Докато Ивет се канеше да му каже нещо, той я хвана за ръката и побягна през пътя към горичката. В момента, в който стигнаха до едни храсти, те се хвърлиха на земята и затаиха дъх.