Синтия се загледа замислено в една точка.
— Можеш ли да си представиш, че когато Карен беше на осемнадесет години, а аз на двадесет и една, аз я мразех?
— Трудно ми е да го повярвам.
— И въпреки всичко това е вярно. Мразех я, понеже към нея бе насочено всичкото внимание на родителите ни и на техните приятели. Понякога се чувствах така, сякаш изобщо не съществувам. За двадесет и първия ми рожден ден исках да направя голямо тържество, но родителите ми решиха, че не е подходящо заради Карен. И така, тогава Карен беше в болница, а ние с родителите ми изпихме по един чай и ядохме някаква скапана торта. Подаръците ми също бяха символични, понеже всичко, което имахме, отиваше за Карен. Срам ме е да го призная, но през онази нощ исках Карен да умре…
— И кога промени отношението си към нея? — попита Ним.
— Трябваше да минат доста години. А преди това изживях свой собствен период на угризения и вина, че аз съм нормална, а Карен не е. Чувствах се виновна заради нещата, които аз можех да правя, а тя не можеше — да играя тенис, да ходя на купони, да се целувам с момчета… — Синтия въздъхна. — Аз не съм била добра сестра.
— Но сега си.
— Доколкото мога, след като трябва да се грижа и за собствената си къща, съпруга и децата си. Започнах да се сближавам със сестра си, след като се роди първото ми дете. Сега ние сме най-добрите приятелки, които нямат тайни една от друга. Няма нещо, което тя да не ми казва.
Ним само се усмихна:
— Това вече го разбрах.
Те продължиха да говорят. Синтия му разказа за себе си. Омъжила се е на двадесет и две, донякъде за да се махне от вкъщи. Съпругът й сменил няколко работи, а в момента продавал обувки. Ним предположи, че бракът им не е от най-успешните, но продължават да бъдат заедно заради трите си деца и поради липса на алтернатива. Преди да се омъжи, Синтия ходила на уроци по пеене и сега, четири пъти в седмицата, тя пееше в един второкласен бар, за да допълни мизерната заплата на мъжа си. Тази вечер тя нямаше ангажименти и щеше да остане с Карен, а съпругът й щеше да се погрижи за децата. Докато си говореха, Синтия изпи още две чаши. Ним отказа.
След известно време Ним се изправи и каза:
— Време е да си ходя.
— Сега ще ти донеса шлифера. Но ако искаш, можеш и да останеш. Канапето в хола е свободно.
— Благодаря ти, но наистина трябва да тръгвам.
На раздяла Синтия го целуна по устните:
— Това е отчасти за Карен, отчасти за мен…
По пътя за вкъщи Ним се опитваше да се отърси от непочтените си мисли, но това трудно му се удаваше. Той продължи да разсъждава над въпроса, че по света има толкова много красиви жени, които са достъпни и с радост ще споделят с него някои удоволствия. Неговият опит му подсказваше, че и Синтия принадлежеше към тази категория.
5
Наред с всичко останало Ним беше голям любител и познавач на вината. Негова слабост бяха вината от Напа Вели, които се нареждаха сред най-добрите калифорнийски вина и съперничеха дори и на френските маркови вина. По тази причина той с удоволствие прие поканата на Ерик Хъмфри да го придружи до Напа Вели, макар че вече беше ноември месец и че нямаше ни най-малко понятие за целта на неговото посещение.
Оказа се, че поводът беше завръщането по родните места на един от най-изявените граждани на Калифорния, уважавания Пол Шърмън Йейл, който само допреди две седмици беше член на Върховния съд на Съединените щати.
Ако някой някога е заслужавал да бъде наречен „Мистър Калифорния“, то това беше единствено Пол Шърмън Йейл. Пример за това бе и изключителната му кариера, която се приближаваше към своя край. От осемнадесетата си година, когато завърши с отличие училище, до осемдесетата си годишнина, която неотдавна тържествено отпразнува, той заемаше все отговорни обществени постове.
Сенатор, а впоследствие и главен прокурор на Калифорния, той бе обявил безпощадна война на престъпността и бе успял да изпрати зад решетките най-основните действащи лица от престъпния свят. Той бе автор на няколко законопроекта, които защитаваха малцинствата, дребните земевладелци и рибарите.
Обществената му популярност беше толкова голяма, че следващата крачка в кариерата му би трябвало да е губернаторският пост, но вместо това той прие предложението на президента Труман да стане член на Върховния съд на Съединените щати. Около цялата му кариера никога нямаше нито скандал, нито намек за нечисти сделки, затова някои дори го наричаха „Мистър Неподкупност“.
Когато с течение на времето той стигнал до извода, че е направил всичко, което е могъл, тихо си подал оставката и цялото му семейство без излишен шум напуснало Вашингтон. Той отказа да бъде организирано шумно тържество в негова чест в Сакраменто, но за сметка на това даваше скромен прием в родното си място Напа Вели, където семейството му смяташе да се установи.