— Е, какво пък — каза Пол Йейл. — Вие вероятно имате още теории. Но това са само предположения и фантазии.
— Да, така е. — Ним се почувства доста неудобно пред зоркия поглед на член на Върховния съд на страната. Всичко това, което беше казал, му се струваше доста абсурдно, особено когато ги нямаше останалите трима от групата за разследване. Той реши да не споделя останалите им изводи, макар и да ги имаше в главата си ясно формулирани.
Той си помисли, че отношението на Пол Йейл беше може би именно този студен душ, от който имаха нужда. Още утре той щеше да го сподели с останалите и да предложи да зарежат детективската работа и да оставят тези проблеми за разрешаване на полицията. ФБР и останалите подобни отдели и отделчета.
Мислите му бяха прекъснати от прислужницата, която заяви:
— Дойде колата за мистър Голдман.
— Благодаря ви — каза Ним.
Той се изправи и каза на семейство Йейл:
— За мен беше удоволствие да се запозная и с двама ви. И когато и да ви потрябва моята помощ, сър, аз съм на разположение.
— Вероятно съвсем скоро ще ми се наложи. На мен също ми беше много приятна нашата беседа — в очите му заиграха пламъчета — или поне основната част от нея.
Ним веднага си направи извода, че при разговори с хора от нивото на Пол Шърмън Йейл ще трябва да се придържа само към фактите.
7
Големият удар за Хари Лондон дойде съвсем неочаквано.
Началникът на отдела за защита на имуществото седеше в малкия си остъклен офис — той все още не се беше сдобил с по-солидно помещение за работа — когато чу звъненето на телефона при секретарката му. След малко звънна и неговият апарат.
Той лениво вдигна слушалката, напълно в унисон с настроението му в момента. Просто през последните два месеца нищо особено не се бе случило, което да има пряка връзка с неговия отдел. В края на лятото компютърните изследвания показаха, че съществуват повече от тридесет хиляди вероятни случая на кражба на електроенергия и в момента целият му отдел проверяваше случаите един по един.
Резултатите обаче не бяха еднозначни. В някои от случаите съществуваха достатъчно улики, за да бъдат подведени нарушителите под съдебна отговорност, но в повечето случаи нещата бяха доста объркани и не можеше да се направи категоричен извод.
За всички от отдела тази задача беше мудна и тягостна. И именно по тази причина този следобед Хари Лондон беше в подобно отпуснато състояние.
— Даа — каза той провлачено в слушалката.
Чу се съвсем слабо доловим шепот:
— Мистър Лондон ли е?
— Да.
— Обажда се Ърни, портиерът на сградата „Зако“. Мистър Ромео ми каза да се обадя на него или на вас, ако ония момчета се върнат. Тук са пак.
Краката на Хари Лондон изведнъж се намериха на пода, а той самият се изправи.
— Същите, които подправиха показанията на брояча?
— Същите са. Дойдоха и със същия камион. В момента пак вършат нещо. Слушайте, не мога да говоря повече от минута.
— Недейте да говорите тогава, а слушайте внимателно. Запишете номера на камиона.
— Вече го записах.
— Чудесно! Някой от нашите хора ще дойде по най-бързия възможен начин. Докато сме на път, по никакъв начин не внушавайте на тези хора никакви подозрения, но ако тръгнат да си ходят, задръжте ги по някакъв начин.
Докато говореше по телефона, Хари Лондон натисна копчето на бюрото си, с което викаше секретарката си.
В гласа по телефона очевидно все още имаше някакви съмнения:
— Ами, ако мога… Слушайте, мистър Ромео ми каза, че ще ми бъде заплатено…
— Ще си получиш своето, приятелче. Имаш ми думата. Сега просто прави това, което ти казах. Аз тръгвам — каза Лондон и затвори телефона.
В този момент секретарката му Сузи вече стоеше на вратата. Той й каза:
— Ще имам нужда от помощта на полицията. Обади се на лейтенант Ванески, знаеш къде да го намериш. Кажи му, че е случаят, за който очаквах информация. След това се свържи с Арт Ромео. Кажи му същото и да тръгне веднага към сградата „Зако“.
— Разбрано, мистър Лондон!
— Чудесно, момичето ми! — подхвърли той и се затича към асансьора, който щеше да го отведе в подземния гараж.
По пътя той си мислеше, че ако движението не беше натоварено и при малко повече късмет щеше да бъде при сградата „Зако“ след около десет минути.
Явно беше обаче, че Хари Лондон беше недооценил движението и многото хора, наизлезли да пазаруват за коледните празници. Пътуването до въпросната сграда, която се намираше на другия край на града, му отне близо двадесет минути.
Когато пристигна на мястото, той веднага разпозна една от полицейските коли, която беше лишена от обичайните отличителни белези. От нея излизаха двама души с цивилни дрехи. Единият от тях бе лейтенант Ванески. Хари Лондон благодари на късмета си: лейтенант Ванески беше стар негов приятел, на който не се налагаше да се дават излишни обяснения.