— Ти живееш на Арк, втората планета от това слънце тук — казваше баща му и сочеше надолу, където Лорк бе изпънал картата върху масичка от камък зад стъклената стена. Навън разклонените паякообразни дървета шумоляха, разклащани от силния вечерен вятър.
— Къде е Земята?
Баща му гръмко се разсмя, сам в гостната стая.
— Не можеш да я видиш на тази карта. Това е карта, изобразяваща само Федерация Плеяди.
Морган сложи ръката си върху рамото на момчето.
— Аз другия път карта на Драко ще ти донеса — засмя се секретарят. Очите му имаха формата на бадеми.
Лорк се обърна към баща си.
— Искам да отида в Драко — после пак заговори на секретаря Морган. — Аз някой ден да отида в Драко искам.
Секретарят Морган говореше като повечето от хората в неговото училище в Козби, както говореха онези хора от улицата, които му бяха помогнали да намери дома си, когато се беше загубил на четиригодишна възраст (но и не като баща му или леля Саяна), а майка му и баща му бяха страшно изплашени („Толкова се безпокояхме. Мислехме, че си отвлечен. Не трябва да ходиш при тия улични картоиграчи, въпреки че те доведоха в къщи.“) Родителите му се смееха, когато той им заговореше по този начин, но сега хич не им беше до смях, защото секретарят Морган беше гост.
— Карта на Драко! Притрябвала му е. О, да, Драко! — измънка баща му.
Леля Саяна се изсмя. След нея майка му и секретарят Морган също се засмяха.
Те живееха на Арк, но често с големи кораби посещаваха и други светове. Имаше кабини, в които само като се пресегнеш към пъстрите панели, можеше да получиш каквото си пожелаеш за ядене по всяко време. Или можеше да слезеш до наблюдателния екран и да разглеждаш ветровете в космоса, трансформирани във видими светлинни пана върху шуплестия таван, цветове, вършеещи между звездите, които се носеха край тях. И човек разбираше, че се движи по-бързо от каквото и да било.
Понякога родителите му отиваха в Драко, на Земята, в градове, наричани Ню Йорк и Пекин. Мислеше си, кога ли ще го вземат с тях.
Но всяка година през последната седмица на Салуари те хващаха един от големите кораби и заминаваха за друг свят, който също не беше отбелязан на картата. Той се казваше Нова Бразилия и се намираше във Външните колонии. И той бе живял в Нова Бразилия на остров Сао Орини, защото родителите му имаха къща там в близост до рудника.
Външни колонии, Нова Бразилия, Сао Орини, 3149
Имената Принс и Ръби Ред чу за първи път, когато бе в къщата на Сао Орини. Лежеше в тъмното и крещеше, че иска светлина.
Най-сетне майка му дойде, махна предпазната мрежа за насекоми (тя не беше необходима, защото в къщата имаше сонарна инсталация, от която малките червени буболечки бягаха, макар че навън те понякога хапеха и караха човек да се чувства особено за няколко часа. Мама обаче искаше да бъде сигурна.) Тя го вдигна на ръце.
— Шшш! Шшш! Всичко е наред. Няма ли да заспиваш вече? Утре има прием. Ще дойдат Принс и Ръби. Не искаш ли да си играеш с Принс и Ръби на приема?
Тя го носеше на ръце, обикаляше детската стая и спря само за да натисне ключа на стената до входната врата. Таванът започна да се върти, докато поляризираният панел се избистри. Двата спътника пръскаха оранжева светлина между палмовите листа, които обвиваха покрива. Тя го сложи в леглото и погали твърдата му рижа коса. След малко тръгна да излиза.
— Не гаси, мамо!
Ръката й се махна от ключа. Усмихна му се. Стоплен от усмивката, той се обърна, за да вижда спътниците през гъстите корони на палмите.
Принс и Ръби идваха от Земята. Той знаеше, че родителите на майка му бяха на Земята, в една държава, наречена Сенегал. Прародителите на баща му бяха също земляни от Норвегия. Фамилията ван Рей, руси и буйни, от поколения движеха борсовите операции във Федерация Плеяди. Той не беше съвсем наясно какво точно правеха, но каквото и да е, то бе успешно. Неговият род бе собственик на илирионовия рудник, който се намираше точно зад северния край на Сао Орини. Понякога баща му се шегуваше с него и му разправяше, че щял да направи от него един малък надзирател на мините. Такава вероятно бе играта. Спътниците вече залязваха. Доспа му се.