Не си спомняше кога и как се беше запознал със синеокото, чернокосо момче, което имаше изкуствена дясна ръка, нито пък със стройната му сестра. Но си спомни как тримата — той, Принс и Ръби играеха на следващия ден в градината.
Показа им мястото зад бамбука, където можеше да се изкатерят до пресечената в камъка паст.
— Какво е това? — попита Принс.
— Това са драконите — обясни Лорк.
— Тук няма дракони — намеси се Ръби.
— Това са дракони. Така каза баща ми.
— А-ха — Принс постави изкуствената си ръка на долния ръб и се надигна сам. — За какво са те?
— Можеш да се покатериш и да влезеш в тях. После можеш да слезеш долу. Татко казва, че са ги издълбали хората, които са живели тук преди нас.
— Кой е живял тук преди? — попита Ръби. — Какво са правели те с драконите? Принс, помогни ми да се кача.
— Мисля, че са били глупави. — Принс и Ръби се бяха изправили между каменните зъби над него. (По-късно щеше да разбере, че „хората, живели тук преди“ са били от раса, изчезнала във Външните колонии преди двадесет хиляди години. Техните произведения бяха оцелели и върху разрушените основи ван Рей бе построил този дворец.)
Лорк подскочи към челюстта, хвана се с пръсти за долната устна и задраска нагоре.
— Би ли ми подал ръка?
— Момент — отвърна Принс. После бавно постави обувката си върху пръстите на Лорк и натисна.
Лорк изохка и падна долу на земята, притиснал ръката си.
Ръби се изкикоти.
— Хей! — Той трепереше от негодувание, преливаше от възмущение. Болката туптеше в ставите му.
— Не трябваше да му се присмиваш заради ръката — каза Ръби. — Той не обича това.
— Хм — Лорк за пръв път погледна директно към щипката от метал и пластмаса. — Не съм му се присмивал.
— Присмя ми се — отвърна спокойно Принс. — Не обичам хората, които ми се присмиват.
— Но аз… — мозъкът на Лорк, едва на седем години, се опитваше да осмисли абсурдното обвинение. Отново се изправи. — Какво й има на ръката ти?
Принс приклекна, приведе се и замахна към главата на Лорк.
— Виж…! — той отскочи назад. Механичният крайник се движеше толкова бързо, че въздухът свистеше.
— Не говори повече за ръката ми! Нищо й няма. Нищо!
— Ако престанеш да му се подиграваш — намеси се Ръби, гледайки орнаментите върху покрива на каменната паст, — той ще ти стане приятел.
— Добре — отвърна Лорк обезпокоен. Принс се усмихна.
— Значи, вече сме приятели. — Той имаше много бледо лице и дребни зъби.
— Добре — отвърна Лорк. За себе си беше решил, че не харесва Принс.
— Ако кажеш нещо като „да си стиснем ръцете“ ще те пребие — обади се Ръби. — А той може да го направи, нищо че си по-голям от него.
И Ръби можеше да го направи.
— Хайде, влизай тук! — каза Принс.
Лорк се покатери в пастта при двете деца.
— Сега какво ще правим? — попита Ръби. — Ще се спуснем долу ли?
— Оттук се вижда градината — отвърна Лорк, — и можем да наблюдаваме приема.
— Кой иска да наблюдава дърташки прием? — попита Ръби.
— Аз — обади се Принс.
— О-о! — включи се Ръби. — Ти искаш. Добре тогава.
Оттатък бамбука гостите се разхождаха из градината. Те се смееха тихо, говореха за последната психорама, за политика, пиеха от високи чаши. Баща му стоеше до фонтана и обсъждаше с няколко души възгледите си за предложения суверенитет на Външните колонии — в края на краищата домът му беше там и той трябваше да държи ръката си върху пулса на времето. Това бе годината, в която бе убит секретаря Морган. И макар, че Андъруд бе заловен, все още се спореше за това, коя от фракциите е отговорна за това.
Една жена с посребрени коси кокетираше пред една двойка младоженци, дошли с посланик Селвин, който също беше от фамилията, братовчед. Аарон Ред, едър, представителен, истински джентълмен, бе притиснал в един ъгъл три млади дами и им четеше епископска проповед върху моралното падение на младите. Майката обикаляше сред гостите. Полите на червената й рокля шумоляха по тревата, следвани от бръмчаща масичка за сервиране. Тя се спираше тук-там и предлагаше на гостите сандвичи, напитки и своето мнение за новите предложения по преустройството. След една година феноменален масов успех, тоху-боху най-сетне бе приет от интелигенцията като официална музикална форма и сега поляната се заливаше от насечени ритми. Светлинната скулптура в ъгъла се извиваше, мъждукаше и растеше в зависимост от музикалните тонове.