Мишока погледна наляво към прозореца, после на дясно към вратата.
— Не можах да го запомня. Звукът от това слънце заличава всичко.
Механиците, които до този момент слушаха, се обърнаха към бара.
— Нищичко вече не запомням!
Чернокосата жена, седнала на другата маса, се върна към играта на карти с русия й партньор.
— О, по какви ли не доктори съм ходил! Те казват, че ако изрежат нервните окончания, оптични и слухови, ако ги извадят от мозъка ми, тогава този рев, тази светлина може би ще изчезнат! Може би? — той закри лицето си с ръце. — Но тогава сенките, които идват от света също ще изчезнат. Та как ти беше името? Как се казваш?
Мишока почувства думите на върха на езика си, заедно с едно „извинете, аз трябва да тръгвам!“ Но кашлицата на Дан заглуши думите му и той го чу да казва право в ухото му:
— О, това беше свинско пътуване, кучешко пътуване, пълна авантюра. Корабът се казваше Рок, а аз бях мачтов киборг на капитан Лорк ван Рей. Той ни завлече толкова близо. — Дан се наведе над масата, доближи палеца и показалеца си. — Толкова близо до ада. И ни върна обратно. Момче, можеш да го прокълнеш, да прокълнеш също илириона заради това, който и да си ти. От където и да си, разбираш ли? — Дан се закашля, главата му се отметна назад, а ръцете му заподскачаха върху масата.
Барманът им хвърли бегъл поглед. Някой даде знак, че иска пиене. Барманът сви устни, но се извърна и само поклати глава.
— Болката престава да бъде болка след като си живял достатъчно дълго с нея — отпусна Дан брадичка. — Тя става нещо друго. Лорк ван Рей е луд! Той ни докара до ръба на смъртта. Сега той ме изостави почти труп тук, на ръба на Слънчевата система. И къде отиде той? — Дан дишаше тежко. Нещо изплющя в дробовете му. — Къде да се дява сега слепият Дан?
Изведнъж той сграбчи масата и я повдигна.
— Къде да се дява Дан?
Чашата на Мишока падна върху каменния под и се счупи.
— Кажи ми, ти ми кажи!
Той отново разтърси масата.
Барманът се насочи към тях.
Дан се изправи, прекатури стола си и разтърка очи. Той се олюля, направи две несигурни крачки през слънчевите лъчи, раирали пода. И още две крачки. Последните оставиха дълги кафеникави следи.
Чернокосата жена ахна. Русият мъж събра картите.
Един от механиците тръгна напред, но друг докосна ръката му.
Юмрукът на Дан блъсна летящата врата. Той излезе, просто си отиде.
Мишока се огледа. Отново се разнесе звън на стъкло върху камък, но този път по-тихо. Барманът бе включил метача в китката си и машината засъска по мръсотията и петната кръв.
— Искаш ли още едно питие?
— Не — гласът на Мишока излизаше като шепот от увредения му ларинкс. — Не. Съсипан съм. Кой беше този човек?
— Бил е мачтов киборг на Рок. Вече цяла седмица създава проблеми наоколо. Повечето го изхвърлят само като се покаже на вратата. Защо толкова време не те наемат никъде?
— Никога досега не съм участвал в междузвезден курс — чу се дрезгавия шепот на Мишока. — Едва преди две години си получих дипломата. Оттогава съм работил само за една спедиторска компания, която прави в рамките на Слънчевата система курсове с три кацания.
— Бих могъл да ти дам съвет от всякакъв род. — Барманът изключи метача от розетката на китката си. — Но ще се въздържа. Аштън Кларк да те пази.
Той се усмихна широко и се върна зад бара.
Мишока се почувства неудобно. Той промуши мургавия си палец под кожения ремък, който минаваше през рамото му, стана и се запъти към вратата.
— Ей, Мишок, хайде де, изсвири ни нещо…
Вратата се затвори зад него.
Драко, Земя, Истанбул, 3164
Сгърченото слънце висеше златно и нащърбено над планините. От небето огромният Нептун хвърляше пъстри светлини върху равнината. Звездните кораби бяха прибрани в ремонтните бази на около половин миля оттук.
Мишока тръгна надолу покрай редицата барове, евтини хотели и закусвални. Безработен и обезверен, той се бе размотавал в почти всеки от тях, беше свирил само за храната, беше преспивал в ъгъла на нечия стая, когато се налагаше да забавлява денонощни купони. Това не беше работата, за която се беше дипломирал. Това не беше работата, която желаеше.
Той зави по дъсчената настилка, която вървеше по ръба на Хел3.
За да направи повърхността на сателита обитаема, Комисията на Драко вградила във вътрешността на спътника илирионови пещи, които да разтопят неговото ядро. С температура на повърхността им като през мека есен, от скалите автоматично започнала да се генерира атмосфера. Изкуствената йоносфера я задържаше на място. Другото проявление на новоразтопеното ядро бяха Хеловете 1 до 52 — вулканични пукнатини, отворили се в кората на спътника. Хел3 беше почти сто ярда широк, два пъти по-дълбок (с пламъци от кипящата лава на дъното) и седем мили дълъг. Каньонът присветваше и димеше в бледата нощ.