— И ние искаме да отидем — обади се Ръби иззад лакътя на брат си.
— Къде отиват? — повтори въпроса си Принс.
— В града — Лорк стана и прекоси светещата менажерия. — Когато приятелите на мама и татко идват тук на почивка, те винаги ги водят долу в селището.
— И какво правят там? — попита Принс и се подпря на страницата на вратата.
— Те отиват… ами, отиват в града. — Любопитството постепенно се настаняваше на мястото на незнанието.
— Ние разкарахме бавачката — каза Ръби.
— Твойта не е много добра, та ни беше лесно. Всичко тук е толкова старомодно. Аарон казва, че само варварите от Плеяди виждали някакъв чар в това да се живее тук. Ще ни заведеш ли да видим къде са отишли?
— Добре, аз…
— Ние искаме да отидем — каза Ръби.
— Ти не искаш ли също да отидеш и да ги видиш?
— Добре — всъщност той имаше намерение да откаже. — Само трябва да си сложа сандалите.
Но именно детското любопитство — да се види какво правят възрастните, когато децата не са с тях — полага основите на юношеското, а по-късно и на човешкото познание.
Градината около портала шумолеше. През деня вратата реагираше на отпечатъка от ръката на Лорк и веднага се отваряше, но той дори се изненада, че и сега тя се изтегли встрани.
Нишката на пътя потъваше във влажната нощ.
Над скалите и водата един нисък спътник превръщаше сушата в език от слонова кост, изплезен срещу морето. Светлините на селото светваха и изгасваха между дърветата като контролно табло на компютър. Скалите, тебеширенобели под високия по-малък спътник, оформяха пътя. Един кактус издигаше острите си шипове към небето.
Стигнаха до първото градско кафене и Лорк каза „здрасти!“ на един от миньорите, седнали отвън.
— Млади господарю — кимна миньорът.
— Знаеш ли къде са моите родители? — попита го Лорк.
— Минаха оттук — промърмори той, — дамите бяха с красиви рокли, а господата с костюми и тъмни ризи. Минаха от тук преди час, час и половина.
— На какъв език говори тоз? — полюбопитства Принс.
— Ти разбираш ли го? — изкикоти се Ръби.
В този момент Лорк осъзна още нещо: когато говореха с хората от Сао Орини, той и родителите му използваха съвършено различен набор от думи в сравнение с тези, които изговаряха помежду си и с гостите. Той бе научил напевния португалски диалект под примигващите светлини на един хипноучител отдавна, в мъглявината на ранното си детство.
— Къде отидоха? — попита той отново.
Името на миньора бе Таво. Преди година, когато затвориха мината за около месец, той бе включен към една от раздрънканите градинарски машини, която се грижеше за парка зад къщата. Между слабоумните старци и будните деца обикновено се създава някакво толерантно приятелство. Таво беше мръсен и глупав. Това се харесваше на Лорк. Но майка му сложи край на това приятелство, когато предната година той се прибра веднъж от селото в къщи и разказа, че гледал как Таво убива един човек, който обидил пияческите способности на Таво.
— Хайде, Таво, кажи ми къде отидоха?
Таво сви рамене.
В осветените букви върху вратата на кафенето се удряха насекоми.
От навесите се вееха книжни гирлянди, останали още от Празника на суверенитета. Всъщност, честваше се годишнина от суверенитета на Плеяди, но тукашните миньори празнуваха с надежда за своя собствен суверенитет и този на майката и на бащата.
— Той знае ли къде са отишли? — попита Принс. Таво пиеше ром и замезваше с вкиснало мляко от пукната чаша. Той потупа коляното си и Лорк седна, като хвърли поглед на Принс и Ръби.
Братът и сестрата се спогледаха озадачени.
— Седнете и вие — каза Лорк, — на столовете.
Те седнаха.
Таво предложи на Лорк вкиснатото си мляко. Лорк изпи половината и подаде чашата на Принс.
— Искаш ли малко?
Принс надигна чашата до устата си и помириса съдържанието й.
— Вие пиете такова нещо!
Той сбръчка лице и рязко остави чашата. Лорк взе чашата с рома.
— Може би предпочиташ…?
Таво бързо се пресегна и взе чашата от ръката му.
— Това не е за вас, малък господарю.
— Таво, къде са родителите ми?
— Там горе, в гората, при Алонза.
— Ще ни заведеш ли там, Таво?
— Кого да заведа?
— Нас. Искаме да отидем и да ги видим.
Таво се замисли.
— Не можем да отидем, защото нямате пари.
Той разчорли косата на Лорк.
— Ей, малък господарю, имаш ли някакви пари?
Лорк извади няколкото монети, които имаше в джоба си.
— Не стигат.
— Принс, ти или Ръби имате ли някакви пари?
Принс имаше в шортите си 2 паунда.
— Дай ги на Таво.