— О, така ли — възкликна баща му. После се засмя. Беше разкопчал парката си, скрежът в косите му се беше превърнал в капчици вода. — Ти най-после започна да учиш, вместо да се ровиш из чарковете на Калибан.
— А, ти ме подсети, татко. Регистрирал съм я за участие в регатата на Ню Арк. Ще дойдете ли с мама горе да видите финала?
— Ако успеем. Знаеш, че майка ти напоследък не се чувства особено добре. Последното пътуване бе малко тежко. А и ти я тревожиш с твоите състезания.
— Но защо? Аз не допуснах това да ми попречи на ученето.
Ван Рей сви рамене.
— Тя мисли, че има нещо опасно. — Остави парката на скалата. — Прочетохме за твоята награда в Трантор миналия месец. Поздравявам те. Макар и да се безпокои за теб, майка ти бе горда като квачка с малките си, когато обясняваше на всички педантки от женския клуб, че си неин син.
— Искаше ми се да бяхте там.
— И ние искахме това, но нямаше как да съкратим пътуването си с един месец. Ела, искам да ти покажа нещо.
Лорк последва баща си покрай поточето, което се виеше от басейна. Като тръгнаха надолу по стълбите, които се спускаха зад водопада и към къщата, ван Рей обгърна с ръка раменете на сина си. Стълбите се задвижиха от тяхната тежест.
— Спряхме на Земята по време на пътуването. Прекарахме един ден с Аарон Ред. Мисля, че си го виждал преди много, много време. Ред-шифт лимитед.
— В Нова Бразилия — обади се Лорк. — В мината.
— Нима помниш неща, станали толкова отдавна? — Стъпалата се изравниха и ги понесоха през оранжерията. От храстите изхвърчаха какаду, удряха се в прозрачната стена, отвъд която снегът покриваше терасите, после кацаха сред кървавочервените цветя и тропаха по пясъка. — С него беше и Принс, момче на твоите години, може би малко по-голямо. — Лорк не се интересуваше какво е правил Принс през всичките тези години, както обикновено децата не се интересуват с какво се занимават децата на приятелите на техните родители. Навремето Принс набързо бе сменил четири училища и слуховете, достигнали до Плеяди говореха, че само благодарение на богатството на Ред-шифт лимитед тези смени не са бивали открито наричани „изключване“.
— Помня го — каза Лорк, — той беше само с една ръка.
— Сега носи черна ръкавица до рамото с лента най-горе, покрита със скъпоценности. Много впечатляващ младеж. Каза, че те помни. Вие двамата май бяхте направили пакост или нещо такова на времето. Сега той малко се е поукротил или поне така изглежда.
Лорк се измъкна изпод ръката на баща си и стъпи върху белия килим, който покриваше зимната градина.
— Какво искаше да ми покажеш?
Баща му се насочи към една от кулите за общуване. Това бе прозрачна колона, широка четири фута, която подпираше прозрачния покрив с капител от декоративно стъкло.
— Дана, искаш ли да покажеш на Лорк какво си му донесла?
— Момент. — В колоната се очерта фигурата на майка му. Тя седеше в дълбоко кресло. От масата зад нея взе едно зелено парче плат и го разгъна върху скута си, покрит с брокат.
— Колко са красиви! — възкликна Лорк. — Къде намери хептодинов кварц?
Камъните, предимно силиконови, бяха образувани от геоложкото налягане по такъв начин, че във всеки кристал с големината на детски юмрук светлината протичаше по начупени сини линии в неправилни форми.
— Намерих ги, когато спряхме на Сигнус. Бяхме отседнали в близост до Гърмящата пустиня на Крол. Виждахме ги от прозореца на стаята ни отвъд стените на града. Гледката беше така ефектна и величествена, както винаги я описват. Един следобед, когато баща ти беше на конференция, аз излязох да се разходя. Като ги видях, се сетих за твоята колекция и купих тези специално за теб.
— Благодаря. — Той се усмихна на образа в колоната. От четири години насам нито той, нито баща му бяха виждали майка му. Станала жертва на дегенеративно психическо и физическо заболяване, което често я правеше съвсем неконтактна, тя се бе затворила в своя апартамент в къщата с лекарствата си, с диагностициращите компютри, с козметиките си, гравотермията и четящите машини. Тя, а най-често някой от нейните андроиди, програмирани по нейния основен модел на реакции, се появяваше в кулите за общуване и показваше някакво подобие на нейния нормален вид и личност. По същия начин, чрез андроид и телерамна връзка, тя „придружаваше“ ван Рей по време на деловите пътувания, докато физическото й присъствие бе ограничено до скритите, изолирани помещения, където никому не бе разрешено да влиза с изключение на психотехника, който тихичко я посещаваше веднъж в месеца.
— Те са чудесни — повтори той и пристъпи напред.
— Ще ти ги оставя довечера в стаята. — Тя взе един камък с черната си ръка и го завъртя. — Аз самата ги намирам прекрасни. Почти хипнотизиращи.