— Ела тук. — Ван Рей се обърна към една от другите колони. — Имам да ти покажа още нещо. Очевидно Аарон е разбрал нещо за състезателните ти страсти и за това, колко добре се представяш. — Нещо се очертаваше във втората колона. — Двама от неговите инженери разработили нов йонен съединител. Те ни казаха, че бил твърде чувствителен за масова употреба и не би било изгодно за тях да го произвеждат в промишлени мащаби. Но Аарон каза, че качеството на връзката било идеално за малки състезателни кораби. Аз му предложих да го купя за теб. Не искаше и да чуе дори. Изпраща ти го като подарък.
— Наистина ли? — Лорк усети, че вълнението му е по-голямо от учудването. — Къде е?
В колоната се очерта контейнер, поставен в ъгъла на една от товарните платформи. В далечината между маяците се очертаха контурите на пристанището за яхти Неа Лимани.
— Оттатък на пистата ли?
Лорк седна в зеления хамак, който висеше от тавана.
— Прекрасно! Ще го видя, когато сляза довечера. Все още не съм събрал екипаж за състезанието.
— Ти все събираш в екипажа си хора, които се мотаят около космодрума. — Майка му поклати глава. — Това винаги ме безпокои.
— Мамо, хората, които обичат състезанията, тези, които се интересуват от състезателни кораби, хората, които знаят как се плава, обикновено се навъртат около хангарите. Но така или иначе, аз познавам половината хора в Неа Лимани.
— Все пак аз бих желала да си подбираш екипаж измежду твоите съученици и приятели или хора, подобни на тях.
— Какво им е лошото на хората, които обичат да дрънкат? — той леко се усмихна.
— Не съм казала нищо подобно. Само си мисля, че трябва да използваш хора, които познаваш.
— Какво смяташ да правиш след състезанието — вклини се баща му в разговора, — до края на ваканцията?
Лорк сви рамене.
— Искаш ли да поработя като надзирател в мината на Сао Орини? Както миналата година.
Веждите на баща му се вдигнаха учудено, а после се събраха при вертикалните бръчки в основата на носа.
— След всичко, което се случи с дъщерята на миньора…? — Веждите отново се изопнаха. — Нима искаш пак да отидеш там?
Лорк отново сви рамене.
— Мислил ли си за нещо, което би искал да правиш? — обади се майка му.
— Аштън Кларк ще ми подскаже нещо. Но точно сега трябва да отида и да намеря хора за екипажа си. — Той стана от хамака. — Мамо, благодаря ти за камъните. А за ваканцията ще говорим, когато училището наистина свърши.
Той тръгна към моста, извил се над водата.
— Нали няма много да…
— Преди полунощ.
— Лорк, и още нещо.
Той спря в началото на моста и се облегна върху алуминиевия парапет.
— Принс ще прави купон. Изпратил ти е покана. Ще бъде на Земята, в Париж на Ил Сан Луи. Но е само три дни след регатата. Няма да успееш…
— С Калибан се стига Земята за три дни.
— Не, Лорк, ти не можеш да стигнеш до Земята с това малко…
— Никога не съм бил в Париж. За последен път петнадесетгодишен бях на Земята, когато ме взехте с вас и ходихме в Пекин. Лесно е да се плава надолу из Драко. — На излизане той отново се обърна към тях. — Ако не успея да събера сега екипаж, няма дори да отида на училище другата седмица.
И изчезна от другата страна на моста.
Федерация Плеяди/Драко (Калибан), 3162
Екипажът му се състоеше от двама приятели, които доброволно му предложиха помощта си, за да разопакова йоновия съединител. Нито един от тях не беше от Федерация Плеяди.
Брайън, момче на възрастта на Лорк, който бе учил една година в университета на Драко, а след това излетял за Външните колонии, сега си отработваше билета за връщане. Той бе изкарал капитански и мачтови курсове за състезателни яхти, но само в кооперативния яхт-клуб, спонсориран от училището му. Приятелството им се градеше на взаимното уважение и на общия им интерес към състезателните кораби. Лорк мълчаливо се прехласваше от начина, по който Брайън бе стигнал до другия край на галактиката, пробивайки си път без никакви пари или предварителна подготовка. Докато Брайън беше най-сетне срещнал един митичен богаташ, който можеше да притежава собствен кораб и чието име, поне дотогава, бе само една абстракция от спортните ленти — Лорк ван Рей, един от най-младите и най-ефектни представители на новото поколение капитани-състезатели.
Дан, който допълваше екипажа на малкия тривитлов състезателен кораб, бе мъж около четиридесетте, землянин от Австралия. Бяха го срещнали в един бар, където захвана да разправя цял сериал от истории, случили се с него по времето, когато е бил търговски мачтов киборг на голям товарен кораб или когато случайно е попадал в екипажи на капитани-състезатели, въпреки че самият той никога да не е бил капитан. Бос, препасал с въже прокъсаните си на коленете панталони, Дан олицетворяваше мачтовите киборги, които се шляеха по нагорещените пътеки на Неа Лимани. Високите противовятърни куполи препречваха пътя на ураганните пориви, които от Тонг връхлитаха върху блесналия в светлини Арк — през целия месец Юмбра имаше само три часа дневна светлина през двайсет и девет часовото денонощие. По барове и сауни, регистрационни бюра и всякакви дупки, където извършваха какви ли не услуги, механици, офицери и мачтови киборги пиеха до късно, говореха за текущите новини, за надбягвания.