Мишока вървеше край пропастта и усещаше как горещия въздух припарва бузата му. Той си мислеше за слепия Дан. Мислеше и за нощта отвъд Плутон, отвъд съзвездието, наречено Драко. И го обзе страх. Прокара пръсти по кожената торба, която беше преметнал на едната си страна.
Той се шмугна край музикалните сергии, разположени под ослепителни бели арки и тръгна надолу между вонящите на кожа палатки. Притисна силно торбата към корема си, скочи върху един кашон с каменинови тръби, който бе разкъсан и отворен, а съдържанието му се бе разпиляло по прашната каменна настилка, мина под още една арка и следващите двадесет метра си пробиваше път през тълпи от хора, които се шляеха по Златната алея, чиито кадифени витрини блестяха в светлини и позлата. Отстрани се, за да направи път на едно момче, което вървеше по петите му и буташе триколка с дрънчащи върху нея чаши за чай и кафе. Докато се отместваше, триколката се раздруса, кафето и чаят се разлюляха, но нищо не се изплиска. Мишока продължи пътя си.
Поредният завой го изведе пред сергия с куп бродирани домашни пантофи.
По-късно се спъна с платнената си обувка в изпочупената настилка и калта го изпръска. Задъхан, спря и се огледа.
Нямаше арки. Дъжд от светлинки се промушваше между къщите. Стисна по-здраво торбата, избърса изпотеното си лице с опакото на ръката и тръгна нагоре по криволичещата улица.
Опожарената Кула на Константин, порутена, нащърбена и черна, стърчеше от паркинга. По пътя му към главната улица го изпреварваха забързани хора, подхлъзнаха се върху тънкия слой кал по камъните. Коженият сак беше попил част от потта му.
Хубаво време ли? С удоволствие би препуснал по преките пътища на крайните улички. Но сега реши да се придържа до главния път и да ползва защитата на теснолинейката. Той си проправяше път между бизнесмени, студенти и носачи.
Една шейна се тръскаше шумно по паважа. Мишока използва случая и се метна върху жълтата летяща дъска. Водачът се усмихна широко, върху мургавото му лице блесна златен полумесец и го остави на мира.
Десет минути по-късно, с все още разтуптяно сърце, Мишока скочи от шейната и се прошмугна през съдебната палата на Ню Моск. Под ситния дъжд неколцина мъже плакнеха краката си в каменните корита до стената. Две жени излизаха от разхлопаната входна врата с обувки в ръце, шляпаха с босите си крака по мокрия път и подтичваха под дъжда.
Веднъж Мишока попита Лео кога е построен Ню Моск. Рибарят от Федерация Плеяди — единият му крак беше винаги бос — прокара длан по оредялата си руса коса, загледа се в опушените стени, които се издигаха край храмовете и щръкналите минарета и каза:
— Трябва преди хиляда години било е. Това само предположение е.
Сега Мишока търсеше Лео.
Тичешком излезе от двора и се запромушва между камионите, колите, тролейбусите, задръстили входа на моста. На кръстовището, под една улична лампа, той зави, мина през желязната порта и се затича надолу по стълбите. В плитката кал бяха закотвени наедно няколко малки лодки. Мътните води на Голдън Хорн се люшкаха зад шлюпките, около насипите и доковете за корабите с подводни крила. Оттатък устието на Хорн, върху целия Босфор, облаците се бяха разкъсали.
Лъчите падаха изкосо върху килватера на ферибот, който отплаваше към друг континент. Мишока спря на стълбите и се загледа в блестящия пролив, върху който се изливаше все повече и повече светлина.
В мъгливата Азия прозорците присветваха върху пясъчно боядисаните стени. Това бе само част от ефекта, накарал гърците преди две хиляди години да нарекат азиатската част на града Хризополис — Златен град. Сега той се казваше Ускудар.
— Хей, Мишок! — провикна се Лео от една червена, люлееща се палуба.
Лео беше покрил гемията си с тента, под която бе сковал няколко дъсчени маси, а около тях вместо столове бе наредил най-обикновени варели. В един казан, загряван от стар, клеясал от грес генератор, вреше почерняло олио. До него, върху жълта мушама, имаше струпана риба. Хрилете на рибите се бяха разперили около челюстите им и изглеждаше, сякаш всяка от тях има на главата си пурпурночервено цвете.
— Хей, Мишок, какво ти носиш?
При хубаво време тук обядваха рибари, докери и носачи. Точно когато Лео хвърли поредните две риби в казана, Мишока прескочи бордовата ограда. От врящата мазнина изригна жълта пяна.