Лорк се насочи към фойерверките на нощта, малко поуморен, малко възбуден. Той прекоси улицата, която обрамчваше острова и приседна на камък близо до един от прожекторите, осветяващ сградите на Ил. От другата страна на реката, на отсрещния кей, се разхождаха хора, сами или по двойки, зяпаха фойерверките или просто наблюдаваха веселбата тук.
Зад гърба му прозвуча силен смях на момиче. Той се обърна — глава на райска птица, сини пера около червени лъскави очи, червен клюн, червен вълнист гребен… — тя тъкмо се беше отделила от групата, за да се прислони до ниската стена. Бризът развяваше полите на дрехата й, така че те се вееха покрай спиралните пиринчени закопчалки на раменете, по китките и бедрата й. Беше приседнала на камъка, а пръстите на краката й, обути в сандали, висяха на един инч над земята. С дългите си ръце (ноктите й бяха пурпурночервени) тя свали маската от лицето. Щом откри лицето си и остави маската на камъка, бричът разпиля черните й коси, като ту ги спускаше върху раменете й, ту ги вдигаше нагоре. Водата под тях се премрежи, сякаш някой беше хвърлил пясък.
Той извърна поглед. Погледна отново. Намръщи се.
Има два вида красота (лицето й го порази — първо мисълта му, после говора, а накрая изцяло): при едната чертите и формите на тялото напълно отговарят на общоприетите стандарти, които никого не дразнят: това е красотата на фотомоделите и известните актриси. Такава беше красотата на Че-онг. При тази очите бяха натрошен син нефрит, скулите — високо над белите вдлъбнатини на широкото лице. Брадичката беше широка, а устните — добре оформени, червени и плътни. Носът падаше прав от челото надолу и се разширяваше към ноздрите. Тя дишаше с вятъра. Вперил поглед в нея, той усети аромата на реката, на парижката нощ, на вятъра в града. Тези черти бяха твърде строги и силни за лице на толкова млада жена. Но той знаеше, че властното им съчетание ще го накара да се обърне отново към нея, да я помни след като някога си отиде. Лицето й внушаваше такава сила, че караше обикновените красавици да се изяждат отвътре. Тя го погледна:
— Лорк ван Рей?
Намръщеното му лице се изкриви още повече под маската.
Тя се наведе над паважа, който докосваше водата.
— Те са толкова далече — обади се тя и кимна с глава към хората на кея. — Те са много по-далеч, отколкото си мислим ние, пък и те също. Какво ли биха правили на нашето парти?
Лорк свали маската си и постави пирата до нейната качулата птица.
Тя отново го стрелна с поглед.
— Значи така изглеждаш. Хубав си.
— Откъде знаеш кой съм аз? — Помисли си, че не я е забелязал в тълпата, която първа мина по моста, очакваше да му каже нещо за неговите снимки, които се появяваха понякога из галактиката, когато печелеше състезания.
— По маската. По маската те познах.
— Наистина ли? — той се засмя. — Нищо не разбирам.
Дъгите на веждите й се изостриха. Няколко секунди смях, твърде тих, който твърде бързо отзвуча.
— А ти. Коя си ти?
— Аз съм Ръби Ред.
Беше все така слаба. Някога едно малко момиче бе стояло над него в пастта на един звяр… Сега и Лорк се засмя:
— Какво има в моята маска, та така да ме издава?
— Откакто предаде на баща ти поканата за купона и въпреки малката вероятност наистина да дойдеш, Принс тайно злорадстваше при възможността да те накара да я сложиш. Кажи ми, само от любезност ли задоволяваш противните му капризи и носиш това нещо?
— Всички други носят маски. Мисля, че идеята е хубава.
— Да, разбирам — гласът й доби тона на обичаен разговор. — Брат ми каза, че сме се срещали преди много години. Аз… не бих те познала. Но те помня.
— И аз те помня.
— Принс също. Той е бил на седем години. Това значи, че аз съм била на пет.
— Как минаха твоите последни дванадесет години?
— Растях в послушание и покорство, докато ти беше „ужасното дете“ в състезанията на Плеяди, парадирайки с нечестно спечелените пари на родителите си.
— Виж — той посочи хората, които гледаха от отсрещния бряг. Някои от тях изглежда помислиха, че им маха и му отвърнаха.
Ръби се засмя и също помаха с ръка.
— Дали разбират колко особени сме ние тук? Чувствам се много странно тази вечер. — Тя вдигна лице със затворени очи. Сини фойерверки оцветиха клепачите й.
— Тези хора са твърде далеч оттук, за да видят колко си красива.
Тя отново го погледна.
— Вярно е. Ти си…
— Ние сме…
— …много красиви.
— Не мислиш ли, капитан ван Рей, че е опасно да казваш такива неща на домакинята?
— Не мислиш ли, че е опасно да казваш такива неща на госта си?