Тайи прехвърляше картите от ръка в ръка.
Себастиан попита:
— Какво на Дан случи се?
Той придърпа птиците по-близо до колената си.
— Корабът му не уцелил станцията и бил засмукан в центъра на слънцето точно половин час след началото на имплозията, а после бил изхвърлен от обратната страна. — Жълтите очи се втренчиха в Катин. Разкъсванията по лицето му пречеха да се улови остротата на чувствата на Лорк.
Катин, свикнал да разгадава трудни и заплетени мисли, отпусна рамене и се опита да потъне в креслото.
— Разполагали са с броени секунди за реакция. Единственото, което е можел да направи капитанът, било да изключи всички входящи сензорни куплунги на киборговете.
— Те на сляпо летели? — възкликна Себастиан.
Лорк кимна.
— Това била Нова, в която Дан е попаднал още преди да те срещне, първата Нова — потвърди Катин.
— Точно така.
— Какво се е случило във втората Нова?
— Има още едно нещо, което се е случило в първата. Аз отидох в Алкейн и прегледах цялата документация по този случай. По корпуса на кораба е имало множество следи от бомбардиране със свободнодвижеща се материя, което е станало точно по времето, когато корабът се е намирал в центъра на Нова. Единствената материя, която е в състояние да пробие и да проникне в защитното пространство около кораба трябва да е била изградена от почти монолитна ядрена материя от центъра на слънцето. Строежът й трябва да е бил от елементи с огромни ядра, поне три или четири пъти по-големи от ядрото на урана.
— Да не би да искаш да кажеш, че корабът е бил бомбардиран от илирионови метеорити? — полюбопитства Мишока.
— Но във втората Нова се случи нещо странно — Лорк отново погледна Катин. — След като цялата ни експедиция бе организирана при пълна секретност, след като с помощта на леля ми от института Алкейн локализирахме втората Нова, без да обясняваме на когото и да било защо искаме да отидем там, та, след като експедицията тръгна и беше на път, аз се опитах да пресъздам ситуация, възможно най-близка до оригиналните условия от първото произшествие, когато корабът на Дан е попаднал в слънцето. За целта направих цялата маневра „на тъмно“: наредих на екипажа да изключи всички входни сензорни куплунги в техните приемателни камери. Дан, противно на всички мои заповеди, решава, че иска да види това, което е пропуснал предишния път. — Лорк се изправи и обърна гръб на екипажа. — Още не бяхме стигнали до зона, където би могло да има физическа опасност за кораба. Изведнъж усетих, че едно енергийно платно на кораба се мята като лудо. В следващия момент чух писъка на Дан. — Лорк обърна лице към тях. — Свихме платната и осакатени закуцукахме обратно към Драко, като хванахме приливното течение към Сол и кацнахме на станция Тритон. Със секретността бе свършено два месеца преди това.
— Секретност? — попита Катин.
Изкривеното нещо, което представляваше усмивката на Лорк, заигра по мускулите на лицето му.
— Нямаше я вече. Стигнах до станцията Тритон в Драко, вместо да се подслоня в Плеяди. Освободих целия си екипаж с препоръката да разкажат всичко, което знаят на възможно най-много хора. Аз оставих този луд да се шляе из пристанището и да бръщолеви, докато Хел3 го погълна. Аз чаках. Чаках търпеливо, докато пристигна онова, за което бях дошъл. После ви подбрах направо от пристанищния площад. Казах ви какво ще правя. На кого сте казали вие? Колко души са ме чули, когато ви разказвах всичко това? На колко човека сте промърморили за това, почесвайки се по главата: „Гот е, ако стане, нали?“ — Ръката на Лорк удари по острата издутина на камъка.
— И какво чакаше?
— Съобщение от Принс.
— Получи ли го?
— Да.
— Какво се казва в него?
— Има ли някакво значение? — Лорк издаде звук, приличен на смях. Той излезе дълбоко от корема му. — Още не съм го прослушал.
— А защо? — попита Мишока. — Не искаш ли да разбереш какво казва той?
— Аз зная какво правя. Това е достатъчно. Ще се върнем на Алкейн и ще локализираме друга… Нова. Моите математици разработиха две дузини теории, които обясняват явлението, което ни позволява да влезем в слънцето. Във всички от тях ефектът се обръща в края на онези първи няколко часа, когато яркостта на звездата нараства до пиковата си стойност.