Лорк размаха ръце над картите.
— А слънцето?
— Сянката ти в нощта очертава се. Звезди по небето виждам. Но никакво слънце…
— Не! — само че това бе Мишока. — Всичко това е ужасно глупаво! Безсмислици! Нищо, капитане! — Нокътът му се впи и Катин измъкна ръката си отдолу. — Тя не може да ти каже нищо по тях! — той изведнъж залитна на една страна. Обутият му крак попадна с ритник между Себастиановите създания. Те се метнаха и заудряха крила по опънатите вериги.
— Ей, Мишок! Какво…?
Той ритна с босия си крак наредените карти.
— Ей!
Себастиан отблъсна пърхащите сенки.
— Елате тук, хайде, успокойте вие!
Ръката му се местеше от глава на глава, с върховете на пръстите си нежно докосваше мястото зад тъмните им уши и челюсти.
Но Мишока вече крачеше по рампата над басейна. Торбата му го удряше по бедрото на всяка крачка, докато се отдалечаваше от погледите на околните.
— Ще ида след него, капитане — Катин се втурна по рампата.
Крилата се отпуснаха до сандалите на Себастиан, Лорк се изправи.
Клекнала на пода, Тайи събра разпръснатите карти.
— Вие двамата, на енергийните платна връщайте се. Линсеъс и Идас аз освободя. — Усмивката му изглеждаше загрижена, тъй като чувството му за хумор се беше превърнало в силно страдание. — Вие в своите камери отивайте.
Когато Тайи се изправи, Лорк я хвана за ръката. Върху лицето й последователно се изписаха три вида усещания: учудване и страх, а третото се появи, когато осъзна неговите чувства.
— Тайи, благодаря ти за това, което разгада по картите.
Себастиан пристъпи, за да поеме ръката й от капитана.
— Още веднъж аз тебе благодаря.
По коридора, водещ към мостика на Рок, отразените звезди плаваха върху черната стена. Мишока седеше с кръстосани крака на пода срещу синята стена, стиснал торбата в скута си. Ръката му шареше по щампованите шарки на кожата. Беше вперил поглед в кръговрата от светлини.
Катин бавно прекоси хола с ръце на гърба си.
— Какво става с теб, по дяволите? — попита той приятелски.
Мишока погледна нагоре и очите му уловиха една звезда, която сякаш изплуваше от ухото на Катин.
— По всичко личи, че много обичаш да си усложняваш живота.
Звездата се плъзна надолу и изчезна в пода.
— А между другото, коя беше картата, дето пусна в торбата си?
Мишока светкавично стрелна Катин с поглед. Премигна.
— Много съм добър в забелязването на подобни неща. — Катин се облегна върху обсипаната със звезди стена. Проекторът на тавана, който пресъздаваше нощта отвън, обсипваше с точки от светлина късото му лице, дългия му и плосък корем. — Това не е най-добрият начин да спечелиш благоразположението на капитана. Ти имаш някакви странни идеи, Мишок, допускам дори, че са прекрасни. Ако някой ми беше казал, че ще работя днес, в навечерието на трийсет и първи век, в един екипаж с човек, който проявява искрен скептицизъм по отношение на Тарот, не мисля, че бих му повярвал. Ти наистина ли си землянин?
— Да, землянин съм.
Катин захапа пръста си.
— Хайде да помислим за всичко това. Съмнявам се, че подобни закостенели идеи могат да се родят на друго място, освен на Земята. Тъй като при вас живеят хора от епохата на голямото междузвездно преселение, вие се сблъсквате с достатъчно сложни култури, за да можете да разберете неща от типа на Тарот. Не бих се учудил, ако в някой монголски пустинен град се намери човек, който да твърди, че Земята се носи в чиния върху гърба на огромен слон, стъпил върху дракон, увил се върху морска костенурка, която плува в морето на вечността. Все пак се радвам, че не съм се родил там, на това очарователно място. То създава невероятни неврастеници. Имаше един такъв в Харвард… — той спря и отново обърна поглед към Мишока. — Ти си едно забавно хлапе. В момента си тук, летиш на междузвезден кораб, който е продукт на технология от трийсет и първи век, и в същото време главата ти е пълна с всякакви отживели идеи, отхвърлени преди хиляди години. Дай да видя коя карта сви.
Мишока шмугна ръката си в торбата и извади картата. Погледна я отпред и отзад, преди Катин да се пресегне към него и да я вземе.
— Спомняш ли си кой ти е казвал да не вярваш на Тарот? — Катин оглеждаше картата.
— Това беше моята… — Мишока хвана с ръце краищата на торбата и ги стисна. — Тази жена. Отдавна, когато наистина бях малко дете — на пет или шест години.
— И тя ли беше циганка?
— Да. Тя се грижеше за мен. Имаше карти, точно като тези на Тайи. Само дето не бяха триизмерни. Бяха стари. Когато обикаляхме Франция и Италия, тя гледаше на различни хора. Знаеше всичко за тях, знаеше значението на картинките и всичко друго. Тя твърдеше, че независимо какво казват хората, това си е жива измама. Всичко е измишльотина и нищо не значи. Тя казваше, че циганите са измислили и дали на хората картите на Тарот.