Мишока примигна.
Тя бе полупрозрачна и въпреки това почти реална заради усилията, които той полагаше, за да различи брадичката й, рамото, крака, лицето. После тя се завъртя, засмя се и хвърли към него удивителни цветя. Под цветовете Мишока наведе глава и зажумя. Пое си дъх нормално, но не можа да спре вдишването. Дори отвори уста, за да погълне по-осезателно ароматите, удължи вдишването, докато диафрагмата опря в долната част на ребрата. Острата болка прониза гърдите му и го накара рязко да изпусне поетия въздух. Бързо. После започна отново бавно…
Отвори очи.
Мазни петна, жълтата вода на Хорн, тиня. Цветята ги нямаше във въздуха. Лео, стъпил с обутия си крак върху долната пречка на бордовата ограда, въртеше в ръцете си някакво копче.
Тя беше изчезнала.
— Но… — олюлявайки се. Мишока направи крачка, а гърлото му мъчително се свиваше. — Как…?
Лео вдигна поглед.
— Ах, колко занемарил съм се! А толкова добър навремето бях! Но то много отдавна беше. Много отдавна. Някога, някога това нещо аз истински можех да свиря.
— Лео… би ли могъл…? Ти май каза… Не знаех, че… Дори през ум не ми е…
— Какво?
— Да ме учиш! Можеш ли да ме научиш?
Лео погледна очарованото циганче, чието приятелство бе спечелил тук, на доковете, с приказки за приключенията си из океани, морета и пристанища на цяла дузина светове. Той беше заинтригуван.
Пръстите на Мишока потръпваха.
— Покажи ми, Лео! Трябва да ми покажеш.
В търсене на точната дума мисълта на Мишока прескочи от александрийски на берберски арабски и се спря на италианския език.
— Bellissimo, Лео! Bellissimo!
— Ами… — едно толкова страстно желание би могло да уплаши Лео, ако той изобщо познаваше чувството страх.
Мишока гледаше откраднатата вещ със страхопочитание и ужас.
— Можеш ли да ми покажеш как се свири на това?
След това направи нещо много смело. Взе много внимателно инструмента от скута на Лео. Страхът беше основното чувство, което съпровождаше Мишока през целия му кратък, но вече съсипан живот.
След като го пое, обаче, той бавно започна да идва на себе си. С любопитно очакване Мишока въртеше и въртеше сензорния сиринкс.
В горната част на калната улица, която завършваше на хълма зад желязна порта, Мишока работеше нощем — разнасяше подноси с кафе и салеп от кафенето из тълпите мъже, които сновяха напред-назад край тесните остъклени врати и надничаха, за да гледат жените, минаващи зад тях.
Сега Мишока започна да идва на работа все по-късно. Той прекарваше на гемията все повече време. Светлините от пристанището блещукаха зад дългите към една миля докове и Азия прозираше в мъглата, докато Лео му показваше как да извлече всеки скрит в полирания сиринкс аромат, цвят, форма, дума или движение. Очите и ръцете на Мишока започнаха да се отварят.
Две години по-късно, когато Лео обяви, че е продал лодката си и мисли да се прехвърли от другата страна на Драко, в Ню Марс например, за да лови морски лисици, картините на Мишока вече превъзхождаха натруфената илюзия, която Лео му беше показал първия път.
Един месец по-късно и самият Мишок напусна Истанбул и край подгизналите каменни стени на Едернакапия дочака един камион да го закара до граничния град Ипсала. Той прекоси границата и влезе в Гърция, качи се в един вагон, пълен с цигани и докато пътуваше си припомни ромския — неговия роден език. В Турция беше прекарал три години. Когато я напусна, освен дрехите, с които бе облечен, носеше със себе си само една плътна сребърна главоблъсканица във вид на пръстен, твърде широк за неговите пръсти и сиринкса.
Две години и половина след като бе напуснал Гърция, пръстенът бе все още с него. На единия си пръст той беше пуснал дълъг нокът, както правеха момчетата, които работеха по мръсните улици зад битпазара Мостерайки и продаваха килимчета, черги, месингови джунджурии и всичко друго, което туристите бяха склонни да си купят, точно до купола, който покриваше една квадратна миля от Атинския пазар. Носеше също така и сиринкса.
Увеселителният кораб, на който той се цани като редови моряк, напусна пристанището на Пирея и се насочи към Порт Саид, преплува протока и продължи нататък към родното си пристанище в Мелбърн.
На връщане оттам, този път за Бомбай, той работеше в нощния бар на кораба, като забавляваше гостите: „За вашето удоволствие Понтикос Провечи създава велики произведения на изкуството, музикални и графични, с благоуханен акомпанимент“. В Бомбай той напусна, напи се до безпаметност (беше едва шестнадесетгодишен), влачеше се из мръсното пристанище под лунната светлина, треперещ и болен. Тогава се закле, че никога повече няма да свири само за пари („Ела, момче! Преди да направиш фреските на Пантеона, дай отново мозайките върху тавана на Света София и ги раздвижи.“) На връщане за Австралия работеше като моряк. Слезе на брега със загадъчния пръстен-главоблъсканица, с дългия си нокът и със златна обица в лявото си ухо. От хиляда и петстотин години насам всички моряци, прекосили екватора в Индийско море, имаха право да носят такава обица. Стюардът беше продупчил ухото му с парче лед и обикновена игла за шев. Сиринксът отново беше с него.