— …за съвременниците да разберат…
— Ще се изненадате, но това не е така — намеси се Катин. — Единственото условие е да осмислим нашите възгледи за…
— …Може би за хората след нас…
— …няма да е толкова трудно…
— Това е вярно. Не сте ли забелязали — това отново бе Катин, — че социалните структури ни разглеждат като…
— Ние не познаваме много добре историята — Линсеъс почеса сребърното си руно. — Не мисля, че…
— …бихме могли да я разберем сега…
— Разбира се, че бихте могли! — настояваше Катин. — Аз мога да ви обясня много…
— …Хайде по-късно…
— …за в бъдеще…
— …това ще бъде по-лесно.
Изведнъж го озари една черна и една бяла усмивка. Близнаците се обърнаха и се отдалечиха.
— Ей! — провикна се Катин. — Не искате… Аз мога да ви об… — и после въздъхна.
Намръщен, с ръце на бедрата, той наблюдаваше отдалечаващите се с равна стъпка близнаци. Черният гръб на Идас бе като екран за разкъсаните съзвездия. Миг по-късно Катин вдигна диктофона, докосна рубинените точки и тихо заговори:
„Бележка за лично ползване номер дванадесет хиляди осемстотин и десет: Познанието поражда отчуждение и нещастие у…“
Спря устройството. Премигна и се загледа след отдалечаващите се близнаци.
— Капитане?
Застанал на най-горното стъпало, Лорк махна ръката си от вратата и погледна надолу.
Мишока промуши палеца си през една дупка в панталона и се почеса по бедрото.
— Ей… капитане? — извади скритата карта от торбата си и рече: — Ето го твойто слънце.
Рижавите вежди се смръщиха.
Жълтеникавите очи се впериха в Мишока.
— Аз такова… бях я взел от Тайи. Сега ще я върна…
— Ела тук, Мишок.
— Да, сър — той тръгна по витата стълба. Леки вълнички галеха края на басейна. Образът, отразен върху стената зад филодендроните, също се изкачваше нагоре. Голото стъпало и токът на обувката правеха походката му неравномерна.
Лорк отвори вратата. Влязоха в кабината на капитана.
Първата мисъл на Мишока бе: „Та неговата стая не е по-голяма от моята.“
Втората му мисъл бе: „Но има много повече неща в нея.“
Освен компютрите, тук имаше екрани на излъчвателя по стените, пода и тавана. Сред струпаната апаратура нямаше нищо лично в кабината, нямаше дори рисунки по стените.
— Дай да видим картата.
Лорк седна върху навитите кабели на кушетката и започна да разглежда диорамата.
Понеже никой не го покани да седне на кушетката, Мишока избута настрана една кутия с инструменти и седна по турски на пода.
Изведнъж колената на Лорк се разтвориха, юмруците му се отпуснаха, раменете му се разтърсиха и мускулите на лицето му се набръчкаха. Гърчът отмина и той отново седна. Пое си дълбоко въздух и стегна връзките на корема си.
— Ела, седни тук.
Той тупна с ръка по края на кушетката. Но Мишока просто се завъртя на пода и седна до коляното на Лорк. Лорк се наведе и остави картата на пода.
— Това ли е картата, която открадна? — гримаса, която при него означаваше упрек, сгърчи лицето му. (Но в този момент Мишока гледаше картата.) — Ако това беше първата експедиция, която бях организирал, за да проникна в тази звезда… — той се разсмя. — Шестима подготвени и пращящи от здраве мъже, които под хипноза бяха обучени за операцията, познаваха етапите на цялата работа като петте си пръста и си пасваха като покритието на биметална пластинка. Кражби в екипажа…? — той отново се разсмя и леко доклати глава. — Бях толкова сигурен в тях, а най-много вярвах на Дан. — Лорк хвана Мишока за косата и леко разтърси главата му. — А този екипаж ми харесва повече. — Посочи картата и попита: — Какво виждаш тук, Мишок?
— Ами, май че… две момчета, които играят под…
— Играят? — попита отново Лорк. — Нима ти изглежда така, сякаш играят?
Мишока се облегна назад и притисна торбата до себе си.
— Какво виждаш ти, капитане?
— Две момчета с ръце, сплетени в хватка за борба. Виждаш ли, че едното е бяло, а другото е черно? Виждам любов срещу смърт, светлина срещу мрак, хаос срещу ред. Виждам сблъсък на всички противоположности под… слънцето. Виждам Принс и себе си.
— Кой кой е?
— Не зная, Мишок.
— Що за човек е Принс Ред, капитане?
Лявата длан на Лорк се отпусна в дясната.
— Ти го видя на екрана триизмерен и в цвят. Трябва ли да питаш? Богат като Крез, но развален психопат. Има само една ръка и много красива сестра, в която аз… — Лорк раздели ръцете си. — Ти си землянин, Мишок. От същия свят, от който произхожда Принс. Ходил съм много пъти, но никога не съм живял там. Ти сигурно не знаеш защо, по-добре за какво му е на някой землянин — момче, младеж, мъж, с достъп до всички възможни богатства на Драко, да… — Гласът му секна. Отново събра ръце. — Няма значение. Извади си дяволската арфа и ми изсвири нещо! Хайде! Искам да гледам и слушам.