— Капитане, къде сега ние отива? — Себастиан бе излязъл от кораба само с едното си животно. То се поклащаше и пристъпваше от крак на крак върху ръбестото му рамо.
— Ще вземем един плъзгач по мъглите до града и после ще отидем в Алкейн. Който иска, може да дойде с мен да пообиколим музеите, или просто сте свободни за няколко часа разходка из града. Ако някой иска да се върне обратно на кораба…
— …и да изпусне възможността да види Алкейн?…
— …не е ли много скъпо влизането в Алкейн?…
— …но капитанът има леля, която работи там…
— …та ще можем да влезем без пари — завърши изречението Идас.
— Не се притеснявайте за това — каза Лорк, докато бързаха надолу по рампата към пристана, където бяха закотвени плъзгачите.
Полярният Вориис се състоеше от високи скалисти плата със стръмни скатове, по-голямата част от които бяха с големина от по няколко квадратни мили. Между тях се стичаха и плискаха тежки мъгли, които не подлежаха на смесване с азотно-кислородната атмосфера. Пространството между отделните плата бе изпълнено с разпрашен алуминиев окис и арсениев сулфат, съдържащи се в изпаренията от въглеводороди, изхвърлени от агресивната почва. Точно зад платото с космодрума имаше друго плато с култивирани растения, типични за по-южните географски ширини на Ворпис, но отглеждани тук като природен резерват (кестеняви, ръждиви, аленочервени). Върху най-голямото плато бе разположен Феникс.
Плъзгачите по мъглата бяха инерционно задвижвани планери, захранвани от статичното напрежение между положително йонизираната атмосфера и отрицателно йонизирания кислород. Те пореха повърхността на мъглата като лодки.
В чакалнята зад табло от прозрачни тухли се изписваха часовете на отплаване, следвани от стрелки, които насочваха пътниците към пероните за качване: РЕЗЕРВАТ АНДРОМЕДА — ФЕНИКС — МОНТКЛЕР.
Изпод мултихрома една огромна птица осветяваше в пламък обути, боси крака и сандали.
Катин се облегна на перилата върху палубата на плъзгача и се загледа през пластмасовата стена в белите вълни, които се разпукваха и разгъваха под слънцето, за да се разбият в корпуса.
— Мислил ли си някога — започна Катин, Мишока се приближи към него като смучеше твърд бонбон. — колко трудно би било за човек от далечното минало да разбере настоящето. Представи си един човек, починал да кажем през двадесет и шести век, който се събужда сега от дълбок сън. Разбираш ли колко ужасѐн и объркан ще се чувства той, обикаляйки из този плъзгач?
— Така ли? — Мишока извади бонбона от устата си. — Искаш ли да го изядеш? На мен вече ми стига.
— Благодаря. Нека да вземем само въпроса за… — Челюстите на Катин се размърдаха, когато зъбите му схрускаха кристалната захар върху бяла пръчица. — …чистотата. Цели хиляда години, от хиляда и петстотната до две хиляди и петстотната година, хората са изразходвали невероятно количество време и енергия, за да поддържат чистота. Този период завършва, едва когато и последната заразна болест окончателно става не само излечима, но и невъзможна. Имало една болест, наречена с невероятното име „обща настинка“, от която дори през двадесет и първи век хората задължително са боледували поне веднъж в годината. Предполагам също, че по онова време е имало някакво оправдание за фетишизирането на чистотата: по всичко изглежда, че е съществувала някаква връзка между мръсотията и болестите. Но след като заразите се превърнали в отживелица, хигиенизацията също постепенно отмряла. Ако нашият човек отпреди петстотин години някакси те види как ходиш по палубата с един обут и един бос крак и как после сядаш долу да ядеш със същия този крак без да го измиеш, представяш ли си колко объркан ще се почувства той!
— Сериозно ли?
Катин кимна с глава.
Мъглата се блъсна в един скален зъбер, раздроби се и заискри.
— Мишок, идеята да идем в института Алкейн ме въодушеви. В момента аз разработвам една цялостна теория на историята. Това е във връзка с моя роман. Нали нямаш нищо против да ми посветиш няколко минути? Ще ти обясня всичко. Хрумна ми, че ако някой приеме… — Катин спря.
Измина доста време и върху лицето на Мишока се смениха няколко изражения.
— Какво има? — попита той, когато реши, че няма нищо в сивата бъркотия, което да привлича вниманието на Катин. — Какво става с твоята теория?
— Саяна ван Рей Морган!
— Какво?
— Не какво, а кой, Мишок! Саяна ван Рей Морган. Мисълта ми се отклони напълно. Току-що се сетих коя е лелята на капитана, член на управителния съвет в Алкейн. Когато Тайи гледаше на Тарот, капитанът спомена за някакъв чичо, убит, когато той бил дете.