— И все пак, кой кого уби?
— Андърууд удуши секретаря Морган. Знаеш ли, току-що ми дойде на ума, че когато е направил това, той е бил на моята сегашна възраст.
— Питам, защото не искам да допусна грешка, ако случайно я срещна. Хванали са го, нали?
— Два дена е бил на свобода, на два пъти се предавал, на два пъти го освобождавали заедно с другите над хиляда и двеста души, които направили самопризнания през първите четиридесет и осем часа. Стигна чак до космическото пространство, където замислял да се събере с двете си жени в едно от минните селища във Външните колонии, когато го арестували в емиграционната служба. В това има материал за цяла дузина романи! Търсех тема с историческа значимост. Ако не друго, то поне ще внеса свежа струя в теорията си. А тя, както исках да кажа…
— Катин?
— А… да? — погледът му, вперен до този момент в медните облаци, се премести върху Мишока.
— Какво е това?
— Кое?
— Там.
Сред начупените в мъглата зъбери проблесна метал. После над вълните се издигна една черна мрежа. На около тридесет фута от отсрещната страна излетя мрежа от мъглата. Хванал се с ръце и крака за мрежата, с разгърдена дреха, с тъмна коса, развята над маскираното лице, един човек яздеше паяжината, а мъглата го забулваше.
— Мисля, че това са ездачи на мрежи, които ловуват в каньоните на платата за аролати — или пък аквалати.
— Така ли? Ти си бил някога тук…?
— Не. В унивеситета съм попадал на много изложби от Алкейн. Почти всяко по-голямо училище има изо-сензорна връзка с тях. Но никога не съм бил тук лично. Просто слушах информационния глас там на площадката.
— О-о.
Още двама ездачи се показаха на повърхността с мрежите си. Мъглата заискри. Докато се спускаха, появиха се четвърти, пети, шести.
— Виж, приличат на цяло стадо.
Ездачите, подскачащи, поразителни пореха мъглата и изчезваха, за да се появят отново.
— Мрежи — замисли се Катин на глас. Той се наведе над перилата. — Една огромна мрежа, опъната между звезди и времена… — Той говореше бавно и тихо. Ездачите на мрежи изчезнаха. — Моята теория: ако приемаш обществото като… — После погледна надолу по посока на звука зад него, приличен на вятър.
Мишока бе извадил сиринкса си. Изпод мургавите, треперещи пръсти излизаха сиви светлини, виеха се и въртяха наоколо. През имитациите на мъгла проблясваха златни паяжини и се превръщаха в хексатонална мелодия. Въздухът бе звънлив и студен. Миришеше на вятър, но вятър нямаше.
Трима, петима, цяла дузина пътници се събраха да гледат. Отвъд перилата отново се появиха ездачите на мрежи. Изведнъж някой, разпознал вдъхновението на момчето, извика:
— О-о-о, разбрах какво… — и млъкна, както всички наоколо.
Всичко свърши.
— Толкова прекрасно беше!
Мишока погледна нагоре. Тайи стоеше наполовина скрита зад Себастиан.
— Благодаря. — Той се засмя и започна да прибира инструмента си в сака.
Изведнъж видя нещо и отново вдигна поглед.
— Имам нещо за теб. — Бръкна в сака си. — Намерих това паднало на пода на Рок. Мисля дали не… си я изпуснала ти?
Погледът му се спря върху Катин и улови изчезващото от лицето му неодобрение. После погледна Тайи и усети как на неговото лице изгрява усмивка, озарена от светлината на нейната усмивка.
— Аз теб благодаря. — Тя сложи картата в торбестия джоб на сакото си. — Хареса тебе тази карта?
— Ъ?
— Върху всяка карта, която попадне ти, трябва размишляваш.
— Ти размишлявал? — попита Себастиан.
— О, да. Гледах я много, много дълго. Аз и капитана.
— Това добре е — тя се засмя.
Но Мишока се беше заел с каиша си.
Стигнаха до Феникс и Катин попита:
— Ти наистина ли не искаш да дойдеш с нас?
Мишока отново въртеше каиша в ръцете си.
— Не.
Катин сви рамене.
— Мисля, че ще ти е интересно и приятно.
— Виждал съм и преди музеи. Искам просто да се поразходя наоколо.
— Добре — отвърна Катин. — О’кей. Ще се видим като се върнем на пристанището. — Той се обърна и се втурна нагоре по каменните стъпала след капитана и останалата част от еипажа. Стигнаха до подвижната платформа, която ги издигна над скалите и ги понесе към бляскавия Феникс.
Мишока се загледа надолу в мъглата, стелеща се по плочите. По-големите плъзгачи — те току-що слязоха от един такъв — бяха хвърлили котва от лявата страна на дока. По-малките се люшкаха от дясната страна. Мостове прехвърляха арки между скалите, пресичайки пропастите, които прорязваха тук-там платото.