Мишока внимателно почеса с малкия пръст ухото си и тръгна наляво.
През по-голямата част от живота си младият циганин се беше старал да живее в настоящето, само чрез очите, ушите, носа, пръстите на ръцете и на краката. И в повечето случаи беше успявал. Но понякога, като на борда на Рок, докато Тайи гледаше на карти, или когато говореше с Катин и капитана след това, той беше принуден да разбере, че всичко, което се бе случило в миналото му, оказва влияние върху сегашния му живот. За известно време той се самовглъбяваше и отново почувства предишния страх. Поне досега знаеше, че дразнителите за този страх са се загнездили в две плоскости на подсъзнанието. Едната можеше да бъде успокоена чрез докосване на съответните плочки върху неговия сиринкс. Облекчаването на втората изискваше дълги, самотни сеанси на изясняване на вътрешното аз. Той се определи: Осемнадесет, деветнадесет?
Може би. Както и да е, изминали са четири години от така наречената съзнателна възраст. На Драко мога да гласувам. Макар че никога не съм го правил. И отново си проправям път между скали и докове на поредното пристанище. Накъде отиваш, Мишок? Къде беше и какво ще правиш, когато стигнеш там? Понякога сядаш и свириш. Само това значи нещо повече за теб. Да, това значи нещо повече и за капитана. Бих искал звуците да се издигнат до светлината на небето. И почти успявам, когато го чуя да говори за това. Кой друг може така да запали моята арфа, че тя да изобрази слънце? Трябва да е доста силна светлина. Слепият Дан… чудя се как ли е изглеждала. Не искаш ли да прекараш остатъка от живота си с непокътнати ръце и очи? И да се вържа на някоя скала, да си взема момичета и да правя деца? Не. Чудя се дали Катин е щастлив с неговите теории и бележки, бележки и теории. Какво ли ще стане, ако се опитам да свиря на сиринкса, както той се опитва да пише книга, да обмислям, да премервам? Едно е сигурно: няма да имам време за глупави въпроси като: какво мисли капитанът за мен? Той ме подритва и ми подлага крак, присмива ми се, бъзика ме и ме слага в малкото си джобче. Но това означава нещо повече! Капитанът си има своята луда звезда. Катин твори словесните си мрежи, които никой не слуша. А аз, Мишока? Един циганин със сиринкс вместо ларинкс. Но това не ми стига. Капитане, накъде ме водиш? Хайде. Аз сигурно ще дойда с теб. Няма къде да съм другаде. Мислиш ли, че ще разбера кой съм аз, когато стигнем там? А дали една умираща звезда наистина излъчва толкова светлина, че да мога да видя…
Мишока отмина следващия мост с палци в колана на панталона си и вперен надолу поглед.
Звук на вериги.
Той погледна нагоре.
Върху десетфутов барабан се влачеха вериги, а от мъглата изплуваше нещо. На скалата пред голям склад се излежаваха и подпираха мъже и жени на гигантска машина. Операторът на лебедката й беше в кабината, все още с маска. Покрито с мрежи, от мъглата се издигаше едно животно, шибайки с крило и перка, цялото омотано. Мрежите трополяха.
Аролатът (а може да е аквалат) бе дълъг двайсет метра. С по-малки лебедки се снишаваха куки. Ездачи на мрежите, хванати за хълбока на животното, се уловиха за тях.
Мишока вървеше надолу между хората, загледан в бездната, когато някой извика:
— Алекс е ранен!
Пуснаха с макара едно скеле с екипаж от пет човека.
Животното се беше умирило. Влачейки мрежите сякаш бяха въжена стълба, те откачиха примките в един участък. Ездачът увисна в центъра отпуснат.
Единият почти изтърва неговия участък. Раненият ездач се лашна към синия хълбок.
— Дръж там, Бо!
— Добре всичко е! Държа него аз!
— Вдигай бавно.
Мишока се вгледа надолу в мъглата. Първият ездач достигна скалата, примките тракаха по скалата, отдалечена на десет фута. Той се изкачи и изтегли мрежата си. Освободи каишките от китките си, извади куплунгите от ръцете си, коленичи и извади долните контакти от мокрите си глезени. И започна да събира мрежата на рамото си през широкия док. Талазите от мъгла по краищата на мрежата все още поемаха основната тежест на плетеницата и я повдигаха във въздуха. Без тях, помисли си Мишока, и без да се отчита леко повишената гравитация, пълзящият захващащ механизъм вероятно щеше да тежи неколкостотин паунда.
Още трима ездачи на мрежи се изкачиха на ръба и влачеха своите мрежи. Влажните им коси бяха прилепнали по маските на лицата, иначе щръкнали и ръждивочервени по главите им. Алекс куцукаше между двама свои другари.
Следваха ги още четирима ездачи на мрежи. Един русокос, набит мъж тъкмо извади мрежата от лявата си китка и изведнъж погледна втренчено Мишока. Главата му се килна настрани и върху черната маска на лицето му заискриха червените очни пластини.