Тайи, ръка за ръка със Себастиан, стоеше зад него. Косата й се вееше в ритъма на пърхащите крила на животното, кацнало върху бляскавото му рамо.
Светлината сега става синя, помисли си Катин, когато минаваха под свода на зала с формата на леща. Наистина, няма спътник с естествена атмосфера, достатъчна да предизвика толкова силна дифракция. Но на мен продължава да ми липса лунната самота. Тази строга конструкция от пластмаса, метал и камък на времето е била най-голямата сграда, построена от човек. Какъв напредък от двадесет и седми век насам! Дали днес в галактиката по-големите сгради са дузина? Или може би две дузини? В странно положение би изпаднал тук някой академичен бунтар в днешно време: конфликт между традицията, въплътена по този начин, и отживялата й архитектура, доведена до абсурд. Саяна Морган си е свила гнездо в тази гробница на човешката история. Асоциация: бял ястреб мъти върху кости.
От тавана се спускаше осмоъгълен екран, върху който се появяваха публични съобщения. В момента течеше серия светлинни фантазии.
— Бихте ли ме свързала с 739-Е-6? — попита капитан ван Рей момичето на бюрото за информация.
Тя обърна ръка и натисна бутоните на малкия комуникационен контакт, монтиран върху китката й.
— Разбира се.
— Здравей, Бъни — обади се Лорк.
— Лорк ван Рей! — момичето зад пулта възкликна, но гласът не беше нейният. — Дошъл си да видиш Саяна?
— Точно така, Бъни. Бих искал да се кача и до поговоря с нея, ако не е заета, разбира се.
— Момент да проверя.
Бъни, където и да се намираше тя в този човешки мравуняк около тях, изключи за доста дълго време контролера от момичето, така че то можа да изрази учудването си с вдигане на вежди.
— Дошли сте тук, за да видите Саяна Морган? — каза със собствения си глас.
— Точно така — усмихна се Лорк.
В този момент отново се включи Бъни.
— Лорк, всичко е наред. Срещата ще стане на Югозапад 12, там не е толкова шумно.
Лорк се обърна към екипажа.
— Защо не пообиколите музея за малко? За около час ще получа това, което искам.
— Да не би той да се разхожда — момичето се смръщи срещу Себастиан — с това нещо из музея? Тук няма удобства за домашни животни. — Тук се намеси Бъни. — Лорк, този човек е от твоя екипаж, нали? Прилича ми на касоразбивач. — Сега се обърна към Себастиан. — Ще се държи ли прилично?
— Разбира се, че ще държи се прилично. — Той погали животното, пърхащо върху рамото му.
— Можете да го вземете с вас — отсъди Бъни чрез момичето. — Саяна тръгна вече за срещата.
Лорк се обърна към Катин.
— Защо не дойдеш с мен?
Катин се опита да прикрие учудването си.
— Добре, капитане.
— Югозапад 12 — повтори момичето. — Вземете този асансьор и се качете едно ниво нагоре. Това ли е всичко?
— Да — отговори Лорк и се обърна към екипажа. — Ще се видим по-късно.
Катин го последва.
Върху мраморни блокове зад вития ескалатор се виждаше главата на дракон, висока десет фута. Катин се вгледа в ребрата по тавана на каменната паст.
— Баща ми дари това на музея — обяви Лорк, когато стъпиха върху ескалатора.
— О, така ли?
— От Нова Бразилия е. — Когато се издигнаха до средата, челюстта падна. — Когато бях малък си играех в един от неговите първи братовчеди. — Смалилите се туристи пъплеха по пода.
Златния покрив ги пое.
После слязоха от ескалатора.
Картините бяха подредени на различно разстояние от централното осветление на галерията. Многообективната лампа хвърляше върху всяка окачена рамка светлина, най-близка (както бе възприето от няколкото ученика на Алкейн) до светлината, при която е бил създаден оригинала на всяка картина: естествена или изкуствена, при червено или бяло, жълто или синьо слънце.
Катин огледа около дузината хора, които разглеждаха изложбата.
— Няма да стигне за минута-две — каза капитанът. — Доста е далече оттук.
— О, о — Катин прочете един от надписите на изложбата.
„Моят народ в образи.“
Над главите им имаше екран за съобщения, по-малък от този в залата долу.
Точно в този момент на него имаше информация, че всички картини и фотографии са на художници от последните три столетия и показват мъже и жени, които работят или играят на техните различни пространства. Преглеждайки списъка на художниците, Катин с огорчение осъзна, че са му познати само две имена.
— Исках да дойдеш с мен, защото имах нужда да поговоря с някого, който може да разбере за какво става въпрос.
Учуден, Катин вдигна поглед.
— Моето слънце, моята Нова. Съзнанието ми почти е привикнало с нейния блясък. И сега се чувствам като човек, озарен от тази силна светлина. През целия ми живот хората около мен винаги са правили това, което съм искал от тях. Когато не са…