В Мелбърн той отново започна да свири по улиците. Прекарваше много време в едно кафене, посещавано главно от учениците на Академията за астронавти „Купър“. Двадесетгодишното момиче, с което той живееше тогава, го посъветва да изкара някой от курсовете.
— Хайде, ще ти дадат някой контакт, ще ти го вградят някъде, пък и ще те научат да го използваш и за нещо друго, а не само за работа във фабриката. Ти обичаш да пътуваш. Би могъл не само с боклукчийската машина да работиш, но и да обикаляш звездите.
Когато се раздели окончателно с момичето и напусна Австралия, той имаше вече диплома за киборгово управление на платната за всякакъв вид междузвездни и междусистемни кораби. Той продължаваше да си има златната обица, малкия нокът, пръстена-главоблъсканица и сиринкса.
Въпреки дипломата, да се наеме за междузвезден полет директно от Земята се оказа изключително трудно. За около две години той бе прикрепен към една скромна търговска линия, която извършваше така наречените триъгълни превози от Земята до Марс, от Марс до Ганимед и от Ганимед до Земята. Но черните му очи непрекъснато виждаха само блясъка на звездите. Няколко дни след осемнадесетия му рожден ден (или поне денят, който той и момичето от Мелбърн бяха решили да честват като рожден ден), Мишока потегли към втория спътник на Нептун, откъдето тръгваха големите търговски пътища за световете из целия Драко, за Федерация Плеяда и дори за Външните колонии. Пръстенът-главоблъсканица вече ставаше на пръста му.
Драко, Тритон, Хел3, 3172
Мишока крачеше покрай Хел3, токът на единствената му обувка чаткаше, а босият му крак стъпваше безшумно (точно както вървеше Лео в един друг град от друг свят). Това беше неговата последна придобивка от пътешествията. Тези, които работеха в състояние на безтегловност на сновящите между световете кораби, развиваха такава ловкост на пръстите поне на единия, а понякога и на двата крака, която конкурираше ръцете на нескопосните междузвездни моряци. Винаги след това те си оставаха босоноги. Търговските междузвездни товарни кораби бяха съоръжени с изкуствена гравитация, която даваше предпоставки за подобно развитие.
Когато мина под едно дърво в равнината, чу как листата зашумоляха от топлия вятър. После рамото му се блъсна в нещо. Той се олюля, някой го хвана и го обърна.
— Тромаво, мръсно, малко…
Някой го стисна за рамото и го приклещи на една ръка разстояние. Мишока погледна нагоре към човека, който стоеше над него, присвил очи.
Някой се бе опитал направо да разкъса лицето му. Белегът криволичеше от брадата, допираше ъгълчето на плътните устни, издигаше се през мускулите на бузата — жълтото око бе оцеляло като по чудо — пресичаше лявата вежда и накрая изчезваше в рижавата, по негърски къдрава коса, която припламваше с копринени жълти пламъци. Плътта в белега приличаше на кована мед, втъкана в бронзова жила.
— Къде си мислиш, че отиваш, момче?
— Извинете…
Мъжът имаше върху дрехата си златен офицерски щит.
— Аз май се бях заплеснал…
Сбръчканото чело се изопна, челюстите се отпуснаха. Един звук изскочи и се разнесе. Това бе мощен, презрителен смях.
Мишока се усмихна, като се мразеше за това.
— Аз май не гледах накъде вървя.
— Май така беше.
Ръката го плесна два пъти по рамото. Капитанът разтърси глава и се отдалечи.
Засрамен, но вече нащрек, Мишока продължи разходката си.
После спря и се обърна назад. Златният диск на лявото рамо на дрехата на капитана носеше изпъкнал надпис „Лорк ван Рей“. Ръката на Мишока прихвана торбата, увиснала на рамото му.
Той отметна назад черната си коса, която беше паднала на челото му, огледа се и възседна оградата. Подпъхна обутото и босото стъпала зад долната пречка и извади сиринкса.
Дрехата му беше разгърдена и той опря инструмента на малките си, но добре оформени мускули на гърдите. Лицето му се наведе, дългите мигли се затвориха. Ръката му, с пръстена и дългия нокът, докосна индуктивната повърхност.
Въздухът се изпълни с шокиращи образи…