— Искаш да кажеш, че Андърууд е убил Морган.
— О, да разбира се… Имам предвид… — От смущение бузите му пламнаха. — Да, но не исках…
Между картините към тях се приближаваше една жена в бяло. Косата й бе сребриста и събрана на висок кок.
Тя бе слаба.
Тя бе стара.
— Лорк! — Тя протегна ръце. — Бъни ми каза, че си тук. Мислех да се качим в моя кабинет.
Разбира се, помисли Катин. Повечето нейни снимки, които бе виждал, датираха отпреди петнадесет-двадесет години.
— Благодаря, Саяна. Можехме и сами да се качим. Но не исках да те притеснявам, ако си заета. Няма да ти отнема много време.
— Глупости. Елате с мен. Точно разглеждах едни калкулации за половин тон светлинни скулптури от Вега.
— От републиканския период ли? — попита Катин.
— Уви, не. Ако беше така, може би щяхме успешно да ги пробутаме на някого и да се отървем от тях. От сто години по-ранен период са и нищо не струват. Елате!
Поведе ги между окачените платна, след това погледна широката метална гривна, която покриваше розетката на китката й. Една от микроточките просветваше.
— Извинете, млади господине — тя се обърна към Катин, — вие носите някакво… записващо устройство, нали?
— Защо… да, нося.
— Трябва да ви помоля да не го използвате тук.
— О, аз не…
— Напоследък не ми се е случвало, но имаше един период, в който ми беше трудно да опазя своето усамотение — тя постави сбръчканата си ръка върху неговата. — Нали разбирате? Тук има автоматично изтриващо поле, което ще заличи всичко на устройството веднага щом то бъде задействано.
— Катин е в моя екипаж, Саяна. Но този екипаж съществено се различава от предишния. Няма повече тайни.
— Така и предположих. — Тя махна ръката си. Катин я наблюдаваше как се спуска върху белия брокат.
Тя заговори:
— Когато дойдох в музея тази сутрин, заварих тук съобщение за теб от Принс.
При тези думи Катин и Лорк впериха погледи в нея. Стигнаха края на галерията. Тя се обърна рязко към Лорк.
— Това доказва твоите думи за тайните. — Веждите като светъл метал блеснаха върху лицето й.
Веждите на Лорк бяха ръждивометални. Блясъкът им се прекъсваше от белега. „По всичко личи, помисли си Катин, че това е родова черта.“
— Той на Ворпис ли се намира?
— Нямам представа. — Врата се открехна и те минаха през нея. — Но той знае, че ти си тук. Нали това е по-важното?
— Та аз кацнах тук само преди час и половина. И още тази вечер си отивам.
— Съобщението пристигна преди час и двадесет и пет минути. Мястото на източника е толкова удачно прикрито, че операторите много трудно ще могат да го проследят. Но в момента са на път да го разшифроват…
— Не се притеснявай. — Той се обърна към Катин: — Какво ли има да ми каже този път?
— Много скоро ще разберем — отвърна Саяна. — Ти каза, че нямаш тайни. И все пак аз предпочитам да говорим в моя кабинет.
Галерията тук бе в пълен безпорядък: една стая-депо или просто все още разбъркани експонати за изложба.
Катин пристъпи напред, но преди това Лорк попита:
— Саяна, какви са тия вехтории?
— Струва ми се — тя погледна датата, изписана със златна превадка върху древен дървен калъф, — че е 1923 година: корпорация Еолиан. Да, това е една колекция от музикални инструменти от двадесети век. Това е Онде Мартино, направен през 1942 година от един френски композитор със същото име. Тук имаме — тя се наведе да прочете табелката, — пиано за дуо артистично изпълнение, изработено през 1931 година. А това е… виола виртуоз на Мил от 1916 година.
Катин надникна през стъклената вратичка в предната част на виоланата.
В сянката висяха струни и чукчета, клапани, джобчета и плектри.
— Какво е правело това нещо?
— Имало го е по барове и увеселителни паркове. Хората е трябвало да пуснат монета в процепа и цигулката, тази на поставката вътре, автоматично започвала да свири в съпровод на пиано, програмирано на перфолента. — Тя прекара сребърния си нокът по списъка от заглавия. — Например, „Балът на величията от Тъмния град“… — Тя продължи нататък сред хаоса от латерни, акустични банджо и хърди-гърди. — Някои от по-младите учени поставят под въпрос вниманието на института към двадесетия век. Всяка четвърта галерия е посветена на това. — Тя скръсти ръце върху броката. — Може би те негодуват срещу това, че в продължение на осемстотин години тази проблематика е била традиционна за науката. Те отказват да признаят очевидното. В началото на този изумителен век човечеството се е състояло от много общества, живяли на една планета. В края му нещата заприличват на това, което сме ние сега: информационно унифицирано общество, населяващо няколко свята. От тогава, броят на световете се увеличил. Нашата информационна общност неколкократно променяла своята същност, преживяла е няколко катастрофални изригвания, но в основата си се е запазила. Докато хората не станат нещо много, много по-различно, тези времена трябва да бъдат в центъра на научните интереси: това е бил векът, когато е започнало и нашето съществуване.