— Миналото не ме привлича особено много — заяви Лорк. — Нямам време за него.
— А мен то ме вълнува — обади се Катин. — Искам да пиша книга. Тя може да бъде именно за това.
Саяна го погледна.
— Така ли? Каква ще бъде тази книга?
— Мисля да бъде роман.
— Роман? — Минаха под екрана за съобщения на галерията. Сега той беше сив. — Значи смятате да пишете роман. Това е впечатляващо. Преди няколко години имах приятел антиквар, който също се опитваше да напише роман. Успя да завърши само първата глава. Но твърдеше, че усещал невероятно вдъхновение и че е успял да прозре процесите по същество.
— Всъщност аз точно това правя от доста време насам — откровено призна Катин.
— Прекрасно. А между другото, ако завършите книгата си, нали ще допуснете института да направи психо-запис под хипноза на вашите творчески усещания. Разполагаме с работеща печатна преса от двадесет и втори век. Можем да напечатаме няколко милиона екземпляра и да ги разпространим заедно с документирано психорамно проучване из библиотеки и просветни институции. Сигурна съм, че бих могла да предизвикам интереса на нашето ръководство към подобна идея.
— Дори не съм си и мислил за отпечатване… — Стигнаха и до следващата галерия.
— Единственият начин това да стане е чрез Алкейн. Имайте го предвид.
— Да… ще го имам.
— Саяна, кога ще оправите тази бъркотия тук?
— Скъпи племеннико, ние имаме много повече експонати, отколкото сме в състояние да изложим. Те все някъде трябва да бъдат съхранявани. В музея има над дванадесет хиляди обществени, седем хиляди частни галерии и три хиляди и петстотин депа. Аз добре познавам съдържанието на повечето от тях, но не на всички.
Вървяха бавно под високи ребра. Гръбначен стълб се извиваше към свода на покрива. Студеното горно осветление открояваше сенки на зъби и вдлъбнатината на бакърената основа на черепа, голяма колкото слонско бедро.
— Това приличча на изложба за сравнение на скелети на влечуги от Земята и… — Катин оглеждаше гръдните кошове. — Не мога да кажа, откъде са тези неща.
Лопатка, плешка, седалищна кост, ключица…
— Саяна, колко далеч от тук е твоята стая?
— На около осемстотин ярда, колкото полета на един аролат. Ще вземем следващия асансьор.
Преминаха под свода и влязоха в кабината на асансьора.
Спираловидната платформа ги отнесе на десетки етажи височина.
Попаднаха в коридор от месинг и плюш.
Последва друг коридор със стъклени стени…
Катин ахна: под тях се простираше целият Феникс, от централните кули до увитите в мъгла пристанища. Въпреки че Алкейн не беше вече най-високата сграда в галактиката, той все още си оставаше най-висок във Феникс.
Към средната част на сградата се виеше рампа. По цялата мраморна стена бяха окачени седемнадесет платна от цикъла „Под Сириус“ в стил Дехей.
— Това ли са…?
— Молекулярно репродуцирани фалшификати на Нил Селвин, направени през двадесет и осми век на Вега. Дълго време те са били дори по-известни от самите оригинали, които сме изложили долу, в южната зелена зала. С тези фалшификати е свързана цяла история и затова Бъни реши да ги окачи тук.
Влязоха през една врата.
— Стигнахме.
Вътре беше тъмно.
Щом прекрачиха прага, три снопа светлина ги заляха някъде отвисоко и ги обградиха в кръгове върху черния килим.
— Сега, скъпи ми племеннико, ще бъдеш ли така добър да ми обясниш защо се върна? И каква е цялата тази история с Принс? — Тя се обърна и застана лице в лице с Лорк.
— Саяна, искам още една Нова.
— Какво?
— Нали знаеш, че се наложи да прекъсна първата експедиция. Смятам да опитам отново. Не е необходим специален кораб. Разбрахме това последния път. Екипажът е нов и тактиката е друга.
Светлинните кръгове ги следваха по килима.
— Но, Лорк…
— Преди нещата бяха педантично планирани, с точен разчет на всяко движение, навързани, водени от прекомерна вяра в нашата собствена прецизност. Сега представляваме отчаяна глутница пристанищни плъхове, с Мишока сред нас и единственото, което ни води, е моето накърнено достойнство. А това е нещо ужасно, Саяна и спасение от него няма.