— Хайде, пусни го.
В този момент Катин забеляза, че лицето на Лорк живна. Докато Саяна Морган търсеше номера на посланието, той бавно тръгна към конзолата.
— Ето го — каза тя и натисна един бутон.
От другия край на залата Принс обърна лице към тях.
— По дяволите, какво — ръката му в черна ръкавица смаза една кристална чаша, чаша-купа, заедно с релефната й чинийка върху масата, — какво мислиш, че правиш, Лорк? — Ръката се прибра. Кинжалът и бастунът с дърворезба изтропаха на пода от отсрещната страна. — Саяна, и ти му помагаш, нали? Ти ме предаде, кучко. Ядосан съм! Бесен съм! Аз съм Принс Ред! Аз съм Драко! Аз съм недъгавият Змей! Но аз ще ви победя!
Плюшената покривка на масата се сгърчи в черните му пръсти, а отдолу се чу звук от разцепено дърво.
Катин за втори път преглътна смайването си.
Посланието беше с триизмерна проекция. Един прозорец извън кадър хвърляше светлината на слънчево утро — може би на Сол — иззад гърба на Принс върху премазана закуска.
— Мога да направя всичко, всичко каквото си поискам. Вие се опитвате да ме спрете. — Той се наведе ниско над масата.
Катин погледна Лорк, после Саяна Морган.
Ръката й, бледа и покрита с венички, стискаше брокатената дреха.
Ръката на Лорк, жилава и кокалеста, лежеше върху пулта. С два пръста той държеше вилката.
— Ти ме оскърби. Аз мога да бъда много гаден, просто ей-така от каприз. Спомняш ли си онзи купон, когато ми се наложи да ти счупя ръката, за да те науча на добри обноски? Твоето съществуване е оскърбление за мен, Лорк ван Рей. Решил съм да посветя живота си, за да получа възмездие за тази обида.
Изведнъж Саяна Морган погледна своя племенник, видя ръката му върху вилката и извика:
— Лорк! Какво правиш…?
Тя го сграбчи за китката, но той сграбчи нейната и я отблъсна.
— Сега знам много повече за тебе, отколкото миналия път, когато ти изпратих предишното послание — каза Принс иззад масата.
— Лорк, махни ръката си от този прекъсвач! — настоя Саяна. — Лорк… — гласът й секна от отчаяние.
— Последния път, когато говорих с теб, ти казах, че ще те спра. Сега ти казвам, че ако се наложи да те убия, за да те спра, ще го направя. Следващия път, когато заговоря с теб… — ръката му в ръкавица сочеше към тях. Показалецът му трепереше…
Образът на Принс затрептя и Саяна отблъсна ръката на Лорк. Вилката щракна на „изключено“.
— Какво си въобразяваш, че правиш?
— Капитане…?
Под кръжащите звезди Лорк отговори с бурен смях.
Саяна заговори ядосано:
— Ти изпрати посланието на Принс по системата за всеобщо оповестяване! Този клеветник, този луд човек току-що се е появил по всички екрани из института.
В яда си тя удари изключващата платка. Светлините на индикаторите угаснаха. Пултът и пейката потънаха в пода.
— Благодаря ти, Саяна. Аз получих това, за което дойдох.
В кабинета влетя пазача на музея. Щом пристъпи прага, един светлинен лъч падна върху него.
— Извинете. Ужасно съжалявам, но имаше… О, момент!
Той натисна комуникационното устройство на китката си.
— Саяна, дъската ли ти хлопа под сребърната перука?
— О, за Бога, Бъни. Това беше чиста случайност!
— Случайност! Та това беше Принс Ред, нали?
— Разбира се, че беше той. Виж, Бъни…
Лорк плесна Катин по рамото.
— Хайде да тръгваме.
Те оставиха пазача Бъни да се разправя със Саяна.
— Защо…?
Катин се опита да попита нещо зад гърба на капитана.
Лорк спря.
„Под Сириус № 11“ (Селвин, фалшификат) пламтеше в пурпурна каскада зад рамото му.
— Предупредих те, че не мога да ти кажа какво имам предвид. Вероятно си разбрал нещо. Хайде да вземем останалите сега.
— Как ще ги намериш? Те продължават да обикалят музея.
— Така ли мислиш? — Лорк тръгна напред. Из долните галерии цареше истински хаос.
— Капитане…
Катин се опита да си представи хилядите туристи, изправени срещу агресивността на Принс. Той все още помнеше първия си сблъсък с него на Рок.
Ониксовия под на салона Фицджералд гъмжеше от посетители. Дъгоцветните алегории на гения на двадесети век озаряваха сводестите стени със светлина. Деца бърбореха с родителите си. Студенти говореха бързо на жаргон помежду си. Лорк си пробиваше път, а Катин вървеше плътно след него.
Изкачиха се до фоайето над главата на дракона.
Нещо черно изви върха над тълпата, но бързо бе дръпнато назад.
— И останалите трябва да са с него — извика Катин, сочейки Себастиан.
Катин се прошмугна около каменната паст. Лорк го настигна на сините плочки.
— Капитане, току-що видяхме…
— …Принс Ред, точно като на кораба…
— …само, че на екрана за оповестяване се видя…