— Лео ми е стар приятел. Още от Земята. Той ме научи да свиря на сиринкс, когато бях дете.
— Капитанът си е наумил много работи…
— Да, но няма да има нищо против, ако…
— Сега той много по-добре от мен свири — намеси се Лео.
— Бас хващам, че капитана няма да откаже, ако го помоля.
— Не искам да трудности на твоя капитан създавам…
— Можем да го попитаме — Мишока прехвърли торбата зад гърба си. — Хайде, Лео. Къде е капитанът, Катин?
Катин и Лео си размениха погледи на непознати хора, събрани заедно от ентусиазма на един младеж.
— Става ли? Хайде тогава!
Лео стана и тръгна към вратата след Мишока и Катин.
Преди седемстотин години първите заселници на Ворпис издълбали Ескларос де Нуагес (стълбите на облаците) в отвесните скали на платото на Феникс. Между пристаните за малките краулери (плъзгачи по мъглата) и кейовете, където стануваха ездачите на мрежи, стъпалата се спускаха към бялата мъгла.
Лорк слизаше по опустелите през обедната почивка на феникс стълби, между изпъстрените с кварц стени. Мъглата застилаше долните стъпала. Вълмата на хоризонта се кълбяха едно връз друго, засенчени в синьо отляво и позлатени от слънцето отдясно, като разлудувало се стадо агнета.
— Ей, капитане!
Лорк се обърна и погледна назад от стълбите.
— Ей, капитане, може ли малко да поговоря с теб? — Мишока тръгна рачешката надолу по стълбите. Сиринксът му се удряше в бедрото. — Катин ми каза, че оттук тръгваме за Плеяди. Срещнах тук един човек, когото познавам отдавна, още от Земята, стар приятел. Той ме научи да свиря на сиринкс. — Той разклати торбата си. — Помислих си, че щом сме тръгнали в тази посока, бихме могли да го закараме до тях. Той наистина ми е добър приятел…
— Добре.
Мишока вирна глава.
— Наистина ли?
— До Плеяди са само пет часа път. Ако е на кораба, когато тръгнем и остане в твоята излъчвателна кабина, нямам нищо против.
Мишока обърна глава и се почеса.
— Ей че гот! Хубаво. — После се разсмя. — Благодаря, капитане — обърна се и хукна по стъпалата нагоре. — Ей, Лео! — Последните стъпала взе наведнъж. — Катин, Лео! Капитанът каза, че въпросът е уреден. — Обърна се към капитана и рече — Благодаря още веднъж!
Лорк слезе още няколко стъпала надолу.
След малко седна, облегнат на грапавата стена.
Започна да брои вълните.
Когато стигна до четирицифрено число, той спря.
Полярното слънце обикаляше хоризонта — беше по-скоро синьо, отколкото златисто.
Когато видя мрежата, ръцете му се плъзнаха по бедрата и се спряха върху възлестите колене.
Халките издрънчаха върху долните стъпала. Ездачът се изправи, потънал до кръста в бухналата белота. Талазите от мъгла повдигаха нагоре мрежате. Кварцът проблясваше в синьо.
Лорк се бе облегнал на стената. Вдигна глава.
Чернокосият ездач се заизкачва по стълбите, металната плетеница се полюшваше нагоре-надолу. Мрежите се удариха в стената и издрънчаха. Застанала на няколко стъпала под него, тя свали защитната си маска.
— Лорк?
Той разтвори ръце.
— Как ме намери, Ръби? Знаех си, че така ще стане. Кажи ми само как го направи.
Тя дишаше тежко. Макар и несвикнала с тежестта, тя добре се справяше с нея. Връзките ту се обтягаха, ту се отпускаха и пак се обтягаха между гърдите й.
— Когато Принс разбра, че си напуснал Тритон, той изпрати послания до стотина места, където би могъл да отидеш. Саяна бе само едното от тях. После остави на мен да разбера, къде точно си го получил. Аз бях в Пространството на Чобе. Та, когато ти пусна лентата на Алкейн, аз пристигнах. — Мрежите се гънеха върху стъпалата. — Щом разбрах, че си във Ворпис, на Феникс… да, наложи се да свърша много работа. Повярвай ми, не бих направила такова нещо отново. — Тя опря ръката си върху скалата. Мрежите дръннаха.
— В тази игра аз държа козовете, Ръби. Веднъж се опитах да я играя, като действията ми се планираха от компютър. — Поклати глава. — Сега я играя с ръцете си, с очите си, с ушите си. Засега, нещата не вървят по-зле. И всичко става далеч по-бързо. Винаги съм обичал високите скорости. Изглежда, това е единственото нещо в мен, което е останало непроменено, откакто за пръв път се срещнахме.
— Веднъж Принс ми каза нещо много подобно. — Тя погледна нагоре. — Лицето ти! — Болка премина през нейното лице. Беше достатъчно близо до него, за да докосне белега му. Ръката й се вдигна и веднага се отпусна. — Защо изобщо не си го…? — Тя не довърши въпроса си.
— Това ми помага. Всяка гладка повърхност в тези славни, нови светове прекрасно ми служи.
— По какъв начин?
— Напомня ми за какво съм дошъл.