— Лорк — в гласа й се чувстваше нарастващо раздразнение, — какво правиш? Какво си мислите, ти или твоето семейство, че можете да постигнете?
— Надявам се, че нито ти, нито Принс все още не знаете това. Не съм се опитвал да го крия. Изпратил съм послание до вас по един твърде архаичен начин. Колко време мислиш, че ще е необходимо, мълвата да прекоси пространството между вас и мен? — Той отново седна. — Не по-малко от хиляда човека сега знаят какво се опитва да направи Принс. Тази сутрин им пуснах неговото послание. Повече никакви тайни, Ръби. Има много скришни места, но моето е напълно осветено.
— Знаем, че се опитваш да направиш нещо, което да срине фамилията Ред. Това е единственото нещо, на което ти си в състояние да посветиш толкова време и усилия.
— Искрено бих желал да ти отговоря, че не си права. — Той замачка пръстите си. — Но ти все още не знаеш за какво става въпрос.
— Знаем, че е свързано с някаква звезда.
Той кимна.
— Лорк, ще ми се да изкрещя в лицето ти: за какъв се мислиш?
— Кой съм аз, та да въставам срещу Принс и красивата Ръби Ред? Ти си красива, Ръби, и аз устоявам на твоята красота много самотен, внезапно обсебен от една цел. Световете, в които сме живели ти и аз, Ръби, имат за нас различен смисъл. Моето оцеляване означава оцеляване на един свят, на много световете, оцеляване на определен начин на живот. Ако оцелее Принс… — Той вдигна рамене. — Но може би точно в това се състои играта. На нас все ни внушават, че живеем в изпразнено от съдържание общество, че в живота ни липсва единство. Световете около нас сега се рушат, но аз въпреки това все още искам да играя играта. Единственото нещо, за което съм подготвен, е да играя, да играя силно, колкото мога да издържа, но със собствен стил.
— Ти ме озадачаваш, Лорк. Принс е толкова предсказуем… — Тя вдигна вежди. — Това изненадва ли те? Принс и аз сме израстнали заедно. Докато с теб се сблъсквам с неизвестното. На онзи купон преди години, когато ме пожела, това също ли бе част от играта?
— Не. Да, но зная, че тогава още не бях изучил правилата на играта.
— А сега?
— Сега вече знам, че единственият начин да успееш, е да изработиш свои собствени нравила. Ръби, аз не искам да получа това, което има Принс. Не. Аз искам да си извоювам това, което има Принс. И щом го получа, мога да се обърна и да го захвърля. Но искам да го спечеля. Ние воюваме и въпросът е колко ли живота и колко ли свята се разклащат в процеса на тази борба. Да, всичко това ми е ясно. Ти го каза тогава: ние сме специални хора, макар и само с властта, с която разполагаме. Но ако се бях опитал да вървя с това съзнание напред, сега щях да бъда напълно парализиран. Но аз съм тук в този момент, в тази ситуация, с всичко, което ми предстои да свърша. Това, на което се научих, Ръби, е как мога аз да играя играта. Каквото и да правя аз, такъв, какъвто съм и какъвто бях принуден да бъда, аз трябва така да действам, че да победя. Запомни това. Ти сега ми направи още една услуга. Затова съм длъжен да те предупредя и затова чаках.
— Какво толкова искаш да направиш, за което се налага толкова високомерно да се извиняваш?
— Не зная още — засмя се Лорк. — Звучи твърде фалшиво, нали? Но е вярно.
Тя въздъхна дълбоко. Духна вятър и отметна косата й, разстла я върху раменете й, а високото й чело се сбърчи. Очите й бяха мрачни.
— Предполагам, че ти дължа същото предупреждение. — Той кимна с глава. — Считай, че съм ти го отправила. — Тя се надигна от стената.
— Приемам.
— Добре — тя вдигна ръката си и замахна към него.
В този момент триста квадратни метра сплетени вериги прелетяха над главата й и се стовариха върху него.
Халките обхванаха и натъртиха вдигнатите му ръце. Той се олюля под тежестта им.
— Ръби…!
Тя замахна с другата си ръка и хвърли още един пласт.
Момичето се изви назад, дръпна силно и мрежата така го удари по глезените, че той се свлече.
— Не! Нека да…
През мърдащите брънки той видя, че тя отново е с маска: очите й бяха зад проблясващи стъкла, устата и ноздрите — закртити. Чувствата й намираха израз в движението на крехките й рамене, върху които изведнъж се очертаха дребни мускули. Тя се наведе, коремът й се сгъна. Адапторните вериги увеличаваха силата на ръцете й около петстотин пъти. Лорк бе рязко дръпнат няколко стъпала напред. Той падна, притисна се до стената. Скалата и метала се впиха в ръцете и коленете му.
Здравината на халките бе за сметка на точността на движението им. Отливната вълна засмука мрежата и той успя да пропълзи под нея и да спечели две стъпала. Но Ръби замахна с крак назад и го свлече с четири стъпала надолу. Две от тях той пое с гърба си, а едно — с бедрото си. Тя го теглеше надолу. Мъглата обхвана прасците й, тя се потапяше заднешком в задушливата мъгла, спускаше се, докато върху повърхността на мъглата остана само черната й маска.