Мишока седеше на пода, загледан в дъното на торбата си и търсеше контролния ключ, който беше изпаднал от сиринкса.
— Защо не пишеш за себе си?
— О, това е хубава идея! Но кой ще чете такова нещо? Ти ли?
Мишока намери ключа и го пъхна в гнездото му.
— Не мисля, че бих могъл да прочета нещо толкова дълго като роман.
— Но ако сюжетът е, да речем, за сблъсъка между два могъщи рода, като например тези на Принс и капитана, няма ли поне да ти се прииска?
— Колко бележки си направил за тази книга? — Мишока освети напосоки хангара.
— Дори една десета от тези, които ми трябват не съм направил. И въпреки че всичко това е нещо обречено, отживяло като музейна реликва, то ще бъде майсторски обшито — той отново се облегна на мрежите, — със скъпоценни камъни — халките се раздрънчаха, а гласът му се извиси — една изпипана работа, прекрасна!
— Веднъж роден — обади се Мишока, — аз трябва да умра. Аз страдам. Помогни ми. Ето, аз току-що написах твоята книга вместо теб.
Катин се вгледа в големите си, слаби пръсти, вдигнати срещу металното плетиво. След малко той каза:
— Мишок, понякога правиш така, че ми се иска да плача.
Миризма на тамян.
Аромат на бадеми.
Мирис на кардамон.
Звуците се лееха и се преплитаха.
Изпочупени нокти, удължени стави. Ръцете на Катин бяха обагрени в есенни цветове. Върху циментовия под сянката му танцуваше в плетеницата.
— Ей, така дръжте — Лео се засмя. — Ти посвириш, Мишок, ти посвириш!
Сенките продължаваха да танцуват, когато се чуха гласове:
— Ей, приятелчета, вие тук ли сте…
— …още? Капитанът ни каза…
— …изпрати ни да ви открием. Време е…
— …да потегляме. Хайде…
— …ние тръгваме.
ГЛАВА ШЕСТА
Драко/Федерация Плеяди (корабът Рок)
— Пажът на жезлите.
— Правосъдие.
— Присъда. Аз съм на ред. Дама купи.
— Асо купи.
— Звездата. Мой ред е. Отшелникът.
— Козовете тя държи — усмихна се Лео. — Смърт.
— Глупакът. Мой ред е. Сега: рицаря на монетите.
— Тройка монети.
— Царя на монетите. Сега е мой ред. Петица мечове.
— Дяволът.
— Магьосникът. Мой ред.
Катин погледна изключената маса за шах, където след часа на спомените, Себастиан, Тайи и Лео играеха Тарот-вист на три ръце.
Не познаваше добре играта, но те не знаеха това и сега той отново и отново предъвкваше мисълта, че не го поканиха да играе с тях. От петнадесет минути ги наблюдаваше как играят иззад рамото на Себастиан (черното нещо се беше свило на кълбо до крака му), докато окосмените ръце събираха и разтваряха картите. С малкото си познания Катин направи опит да измисли начин за великолепно раздаване на картите, така че да се включи в играта.
Но те играеха толкова бързо…
Той се отказа.
Но след като се насочи към Мишока и Идас, седнали върху рампата с крака, провесени над басейна, той се засмя: напипа в джоба си копчетата в края на записващото устройство, готови за неговата следваща бележка.
Идас каза:
— Ей, Мишок, какво ще стане, ако аз завъртя това копче…?
— Внимавай! — Мишока бутна ръката на Идас от сиринкса. — Ще ослепиш всички в стаята!
Млас се намръщи.
— На времето, отдавна, имах такова нещо, играех си с него, но то нямаше… — гласът му секна, в очакване някой да завърши изречението, но това не стана.
Ръката на Мишока се плъзна от дървото към метала и после към пластмасата. Пръстите му леко докоснаха струните и изтръгнаха от тях тихи звуци.
— Наистина можеш да нараниш някого, ако не използваш това нещо правилно. То е със силно насочващо действие, а количеството светлина и звук, които се получават от него, могат да отлепят някому ретината или да разкъсат тъианчето му. Знаеш ли, за да се постигне плътността на холографските образи, това нещо използва лазер.
Идас поклати глава.
— Никога не съм свирил достатъчно дълго време, за да разбера как действат вътре всички тези…
Той се протегна, за да докосне по-безопасните струни.
— Наистина изглежда красиво…
— Здравейте — викна Катин.
Мишока изсумтя и продължи да настройва ручилото. Катин седна срещу Мишока и го наблюдава няколко минути.
— Преди малко се сетих за нещо — обади се той. — В девет от десетте случая, когато кажа някому на пътя „Здрасти!“ или когато човекът, с когото говоря се оттегли, за да прави нещо друго, аз прекарвам следващите петнадесет минути и повече, за да преосмисля случилото се. И винаги се чудя дали усмивката ми е била приета като неоправдано фамилиарничене или строгият ми вид е бил неправилно изтълкуван като студенина. Преповтарям си десетки пъти размяната на фрази, като променям тона си и се старая да екстраполирам промените, които това би могло да предизвика в реакциите на моя събеседник…