Той се усмихна, изпусна въздух и издишаната пара замъгли сините му очи.
— Това е и твоят свят, нали, Себастиан? — попита Катин. — Сигурно се чувстваш добре, връщайки се у дома.
Себастиан отблъсна тъмното крило, което пляскаше пред очите му.
— Мой е, но… — той се огледа и сви рамене. — Аз от Тхул съм. Това по-голям град е, на четвърт обиколка на другия свят намира се. Много далеч оттук е и много различен е. — Той погледна нагоре към сумрачното небе. Сестрата бе високо, една замъглена перла зад покров от оловносиви облаци. — Много различен. — Той поклати глава.
— Наш свят, да — каза Тайи, — но изобщо наш дом не е.
Когато заговориха, застаналият няколко стъпала пред тях капитан се обърна назад.
— Вижте — той посочи портала. Под белега лицето му оставаше неподвижно. — Няма го дракона по спираловидните колони. Това е нашият дом. За теб, за теб, за теб и за мен, това е дом!
— Достатъчно дом — повтори Лео. Но в гласа му прозвуча сдържаност.
Тръгнаха след капитана и минаха през портала без змея.
Пейзажът бе обагрен с всички цветове на обгоряло:
Мед: окислена до изпъстрено с жълти петна зелено.
Желязо: черна и червена пепел.
Сяра: с тинест, възмораво кафяв окис.
Цветовете като лепкави петна извираха от прашния хоризонт и се повтаряха по стените и кулите на Града. Линсеъс присви сребърните ресни по клепачите си, за да погледне небето, където рой сенки като полудели черни листа трепкаха срещу изтощеното слънце, което дори по пладне излъчваше вечерна светлина. Той погледна назад към животното, кацнало на рамото на Себастиан, което беше разперило крила и дрънкаше с верижката си.
— Как се чувства слугата на вожда в къщи? — Той се протегна, за да погали кацналото нещо, но бързо отдръпна бялата си ръка от черната лапа.
Близнаците се спогледаха и се разсмяха.
Спуснаха се надолу към Града на ужасната нощ.
На половината път надолу Мишока се обърна и тръгна обратно, нагоре по ескалатора.
— Това не е… Това не е Земята.
— Ъъ? — Катин се плъзгаше наблизо, той видя Мишока и също тръгна обратно по неговата си пътечка.
— Катин, погледни всичко това там долу. Това не е Слънчевата система. Това не е Дракон.
— Това пътуване ти е първото излизане извън Слънчевата система, нали?
Мишока кимна с глава.
— Нещата не са кой знае колко различни.
— Но погледни, Катин, само погледни!
— Градът на ужасната нощ — замислено промърмори Катин. — Колко много светлини. Те сигурно се страхуват от тъмнината.
Те постояха още миг, загледани в разчертаното шахматно табло: богато украсени шахматни фигури, купчина царе, царици и топове, струпани офицери и пешки.
— Хайде — каза Мишока.
Двадесетметровите метални ленти, от които бе направена гигантската стълба, ги смъкнаха надолу.
— Я по-добре да се държим за капитана.
Улиците около космодрума бяха пълни с хотели, които даваха евтини стаи под наем. Маркизите им се надвесваха над тротоарите, рекламираха дансинги и психорами. Мишока се загледа през прозрачните стени към хората, които плуваха в оздравителния клуб.
— Не е по-различно отколкото на Тритон. Шест пенса? Цените им обаче са далеч по-ниски, по дяволите.
Половината от хората по улиците бяха явно членове на екипажи или офицери. Улиците бяха пълни с народ.
Мишока чу музика. Стори му се, че идва от отворените врати на баровете.
— Ей, Тайи — Мишока посочи един навес. — Работила ли си някога на такова място?
— Да, в Туле.
Експертни предсказания: буквите от надписа проблясваха, смаляваха се и се увеличаваха.
— В Града ще останем…
Всички се обърнаха към капитана.
— …пет дена.
— На кораба ли ще ги прекараме? — попита Мишока. — Или тук в града, където ще можем да се позабавляваме?
Близо до края му белегът се преряза от три линии една до друга: челото на капитана се набърчи.
— Всички вие разбирате, каква опасност ни дебне — погледът му се плъзна по околните сгради. — Не. Няма да сме нито тук, нито на кораба. — Той влезе в комуникационната кабина. Без да си прави труда да затваря вратите, той постави ръката си пред индукционните пластини. — Тук е Лорк ван Рей. Йоргос Сецуми там ли е?
— Дали е свършило съвещанието му ще проверя.
— Негов андроид също може да ми свърши работа — отвърна Лорк. — Искам една дребна услуга.
— С вас, г-н ван Рей, той винаги лично предпочита да говори. Момент, свободен мисля е.