В комуникационната колона се появи една материализирана фигура.
— Лорк, толкова много време теб не съм виждал. Какво за теб мога да направя?
— Ще използва ли някой Таафайт на Голд през следващите десет дена?
— Не. Аз в Туле сега съм и през следващия месец тук ще остана. Разбрах, че в Града си и от място за отсядане, така ли е, се нуждаеш?
Катин вече беше забелязал, че капитанът премина от един диалект на друг.
Гласовете на капитана и Сецуми излъчваха незабележими прилики, които им придаваха характерно звучене. Катин разпозна една обща ексцентричност, която определи за себе си като акцент на висшето общество в Плеяди. Той погледна към Тайи и Себастиан, за да види тяхната реакция. Откри почти незабележимо движение на мускулите около очите. Катин отново се обърна към комуникационната колона.
— С мен водя цяла тумба, Йорги.
— Лорк, моят дом и твой дом е. Надявам се, че ти и твоите спътници доволни ще останете.
— Благодаря, Йорги. — Лорк излезе от комуникационната кабина.
Хората от екипажа се спогледаха.
— Има една възможност — каза Лорк, — тези пет дни, които ще прекарам на оня свят да се окажат последните в живота ми. — Настоятелно той потърси тяхната реакция. Също толкова настоятелно всички се опитаха да скрият реакциите си. — Независимо от всичко, можем да си прекараме времето приятно. Да минем оттук.
Еднорелсовото влакче изпълзя нагоре по релсата и ги понесе през Града.
— Това ли Голд е? — попита Тайи Себастиан.
Мишока зад тях притисна лице до стъклото.
— Къде?
— Там — Себастиан посочи през площадите. Между блоковете река от разтопена лава прорязваше Града.
— Ей, това е също като на Тритон — възкликна Мишока. — Ядрото на тази планета също ли е от разтопен илирион?
Себастиан поклати глава.
— Цялата планета твърде голяма за това е. Само пространството под всеки град. Проломът Голд се нарича.
Мишока гледаше крехките оголени скали, които се спускаха към лавата на пролома.
— Мишок?
— Ъъ? — той погледна нагоре и видя, че Катин извади записващото си устройство. — Какво искаш?
— Направи нещо.
— Какво?
— Експериментирам. Направи нещо.
— Какво искаш от мен да направя?
— Каквото ти дойде на ум. Хайде.
— Ами… — Мишока се замисли. — Добре.
И Мишока направи нещо.
От другата страна на возилото близнаците се обърнаха да гледат.
Тайи и Себастиан погледнаха Мишока, после се спогледаха и отново се обърнаха към Мишока.
„Образите — заговори Катин към записващото устройство, — се очертават най-ярко с техните действия. Мишока се отстрани от прозореца, после размаха ръце веднъж, втори път. По израза му мога да определя, че изненадата ми, предизвикана от спонтанната му реакция го забавлява, но в същото време е любопитен дали тя ме задоволява. Отново отпусна ръцете си на прозореца, диша малко тежко, ставите му са опрени на перваза…“
— Ей — каза Мишока. — Аз просто размахах ръце. Тежкото дишане, ставите ми, това не играеше…
„Ей — каза Мишока, пъхайки пръста си в скъсания отстрани панталон. — Аз просто размахах ръце. Тежкото дишане, коленете ми, това не играеше…“
— По дяволите!
„Мишока извади пръста си от дупката, сви нервно юмрук, възкликна: «По дяволите!», после се извърна отчаян. Има три типа действия: целенасочени, по навик и безцелни. Образите, за да бъдат непосредствени и разбираеми, трябва да бъдат представени чрез всичките три вида.“
Катин погледна към предната част на вагона. Капитанът се взираше през извития панел, който оформяше покрива. Жълтите му очи бяха вперени в Нейната охтичава светлина, пулсираща като огнени петна в едно огромно пепелище. Светлината беше толкова слаба, че той дори не чувстваше нужда да примижи.
„Аз съм поразен — заговори Катин на скъпоценната си кутия, — въпреки всичко. Огледалото на моите наблюдения се завърта, и това, което на пръв поглед е изглеждало безцелно, твърде често се оказва въпрос на навик. Това, което съм приемал като действия по навик, впоследствие се оказва част от някакъв голям план. А това, което първоначално съм приемал като целенасоченост, избива в безцелна реакция. Огледалото се обръща отново и целта, от която според мен е бил обсебен образът, се оказва просто един навик, неговите навици са неоправдано безсмислени, докато действията, които аз разглеждам като безцелни, издават най-демонична преднамереност.“
Жълтите очи се откъснаха от уморената звезда. Около белега лицето на Лорк се раздвижи, предизвикано от някакви гримаси на Мишока, които Катин беше пропуснал.
Ярост, помисли си Катин. Ярост, да, той се смее. Но как ли би могъл човек да различи смеха от яростта в изражението на това лице?