Но и другите също се смееха.
— Какъв е този пушек? — попита Мишока, като пристъпваше около една вдигаща пара решетка върху паважа.
— Мисля, че това просто канализационна решетка е — отвърна Лео. Рибарят се загледа в мъглата, която се стелеше над стълба с ярко индукционно-флуоресцентно улично осветление. До земята парата се свиваше на кълба и се провисваше. При светлината на лампата тя танцуваше и трептеше.
— Таафайт се намира точно в края на тази улица — каза Лорк.
Изкачиха се по хълма, минаха покрай десетина други решетки, които изпускаха пара в безкрайната вечер.
— Предполагам, че Голд е точно…
— …точно зад онзи насип, нали?
Лорк кимна на близнаците.
— Що за място е Таафайт? — попита настоятелно Мишока.
— Това е място, където аз се чувствам удобно. — Затаено страдание играеше по лицето на капитана. — И където няма да ми досаждате. — Лорк посегна да го шляпне, но Мишока клекна и избегна плесницата. — Пристигнахме.
Лорк сложи ръката си върху една пластинка и дванадесет футовата порта от кованото желязо с парчета цветно стъкло в него се плъзна встрани пред него.
— Помни ме още.
— Таафайт не е твой, нали? — попита Катин.
— Това място принадлежи на мой стар съученик, Йоргос Сецуми, който е собственик на рудодобивната компания Плеяди. Преди десетина години бях чест гост тук. Оттогава ключът има отпечатъка на мойта ръка. Същото направих и аз за него в част от моите имоти. Сега не се виждаме често, но сме си много близки.
Влязоха в градината на Таафайт.
Цветята тук никога не бяха виждали истинска светлина. Цветовете им бяха пурпурни, кестеняви, виолетови — вечерни цветове. Подобните на люспи пъпки на паяковата тилда лъщяха по голите клони. Имаше много ниски храсти, но всички по-високи растения бяха стройни и пръснати наоколо толкова нарядко, че да хвърлят колкото се може по-малко сянка върху останалите.
Самата фасада на Таафайт бе с извита форма, цялата от огънато стъкло. Никъде наоколо не се виждаха никакви стени, а самата сграда се сливаше с градината. Една пътечка водеше до нещо като стъпала, врязани в скалата, под която вероятно се намираше входната врата.
Щом Лорк сложи ръката си върху пластинката на вратата, светлинки заблещукаха в цялата къща, по прозорците над тях, в края на коридорите, отразяваха се по ъглите или преминаваха през полупрозрачните стени, изпъстрени като виолетов нефрит или кехлибар с черни шарки. Дори под краката им: част от пода беше прозрачна и те можеха да видят как светлината нахлуваше в стаите по долните етажи.
— Хайде, влизайте.
Те тръгнаха след капитана по бежовия килим. Катин мина напред, за да разгледа една полица, с наредени по нея бронзови статуетки.
— Бенин? — попита той капитана.
— Мисля, че да. Йоргос беше страстен почитател на Нигерия от тринадесети век.
Катин се обърна към отсрещната стена и очите му се разшириха.
— Това не може да са оригиналите. — Той присви очи. — Фалшификати на ван Меегерен, нали?
— Не, опасявам се, че това са точно ясни стари копия.
Катин се подсмихна.
— Сякаш ми е все още пред очите „Под Сириус“ на Дехай.
Продължиха напред, за да прекосят хола.
— Мисля, че тук има барче — Лорк свърна към една врата.
Светлините светеха с половин капацитет заради това, което нахлуваше иззад четиредесетфутовата стъклена витрина отсреща.
Жълтите светлини в стаятт танцуваха върху басейна с пясък от млечен опал, размесен с отломки от ограждащата го скала. В стаята, върху въртяща се поставка, вече пристигаха освежителни напитки. Върху подвижни стъклени лавици бяха подредени бледи статутетки. В големия хол имаше бронз от Бенин, тук имаше ранен Сикладикс, прозрачен и безизразен.
Вън от стаята беше Голд.
Отдолу сред възсолените чукари лавата пламтеше и светеше като ден.
Реката от разтопена лава минаваше точно под прозорците и хвърляше сенките на чукарите по тавана, между дървените греди.
Мишока направи крачка напред и каза нещо беззвучно.
Тайи и Себастиан присвиха очи.
— Не е ли това тук…
— …нещо, което си заслужава да се види!
Мишока затича около пясъчния басейн, облегна се на стъклото с ръце от двете страни на лицето му. После им се усмихна през рамо.
— Това е все едно да се озовеш точно долу, в средата на някой от Хеловете на Тритон!
Когато лавата изригна в Голд, нещото с плясък се спусна от рамото на Себастиан на пода и се скри зад своя господар. Падащите огньове хвърлиха светлина върху лицата им.
— Коя отвара от оня свят искате да опитате първо? — попита Лорк близнаците, които разглеждаха бутилките върху поставката.