— Тази в червената бутилка…
— …в зелената бутилка изглежда примамливо…
— …не толкова примамливо, колкото някои от питиета, които пиехме на Табман…
— …Бас хващам, че на Табман щеше да има и нещо, което се казва блаженство…
— …нали знаеш какво е това блаженство, капитане?
— Няма блаженство — Лорк вдигна бутилките, по една в двете си ръце. — Червената или зелената. И двете са добри.
— Със сигурност мога да поема малко…
— …аз също. Но предполагам, че той не може…
— …предполагам, че не. Та за мен…
— …червената…
— …зелената.
— По едно и от двете. Хайде.
Тайи докосна ръката на Себастиан.
— Какво има? — Себастиан се намръщи.
Тя посочи стената точно в момента, когато една от лавиците отминаваше плавно покрай дълга картина.
— Гледката от Туле към Усойния Равин е! — Себастиан стисна рамото на Лео. — Виж! Това моят дом е!
Рибарят погледна нагоре.
— Точно от задния прозорец на къщата, където съм роден гледаш — каза Себастиан, — Всичко това, което виждаш е.
— Ей — Мишока се пресегна, за да потупа Катин по рамото.
Катин премести поглед от скулптурата, която разглеждаше, към мургавото лице на Мишока.
— А?
— Оная табуретка гам. Помниш ли, ти на кораба разказваше за вещите от Република Вега?
— Да.
— Тази табуретка от тях ли е?
Катин се усмихна.
— Не. Всичко тук носи белезите на дизайна от времето на празвездните полети. Цялата тази стая е точно копие на елегантно американско жилище от двадесет и първи или и втори век.
Мишока кимна.
— О!
— Богатите винаги страстно се увличат по старините.
— Никога досега не съм попадал на такова място — Мишока огледа цялата стая. — Струва си, а?
— Да, струва си.
— Елате да си вземете отровата — извика Лорк от подиума.
— Мишок! Сега на сиринкса си ще посвириш ли? — Лео донесе две халби и пъхна едната в ръцете на Мишока, а другата — в ръцете на Катин. — Свири. Скоро долу, на заледените докове ще си отида. Мишок, за мен посвири.
— Свири нещо, дето ние да танцуваме…
— …танцувай с нас, Тайи. Себастиан…
— …Себастиан, ще танцуваш ли и ти с нас?
Мишока се зарови в торбата си.
Лео отиде да вземе халба и за себе си, върна се и седна на табуретката. Заради светлината на Голд, образите, които изтръгваше Мишока, бяха бледи. Но музиката бе изпъстрена с остри, настойчиви четвърт тонове. Намирисваше на купон.
Седнал на пода, Мишока придържаше корпуса на сиринкса с възчерното си мазолесто стъпало, отбиваше такта с върха на обутия си крак и се поклащаше, а пръстите му хвърчаха. Светлината от Голд, от посудата в стаята, от сиринкса на Мишока, шибаше бясно капитана в лицето. Двадесет минути по-късно той каза:
— Мишок, смятам да те отвлека за малко.
Мишока спря да свири.
— Какво искаш, капитане?
— Компания. Излизам.
Лицата на танцуващите помръкнаха.
Лорк завъртя някакво копче на подиума.
— Бях пуснал сензорния магнитофон на запис.
Музиката екна отново. Призрачни видения от сиринкса на Мишока отново затанцуваха заедно с образите на Тайи, Себастиан и близнаците, чу се и техният смях…
— Къде отиваме, капитане? — попита Мишока. Сложи сиринкса си долу, върху торбата.
— Мисля, че имаме нужда от нещо тук. Отивам да намеря малко блаженство.
— Искаш да кажеш, че знаеш…
— …къде може да се намери поне малко?
— Плеяди е моят дом — обади се капитана. — Ще ни отнеме около час. Хайде, Мишок.
Ей, Мишок, би ли си оставил…
— …сиринкса тук, при нас…
— …сега? Всичко ще е наред. Ние няма…
— …няма да му направим нищо.
Със свити устни Мишока погледна първо близнаците, а после инструмента си.
— Добре. Можете да свирите. Но ще внимавате, нали?
Той тръгна към Лорк, застанал на вратата.
Лео тръгна с тях.
— Време ми да тръгвам е.
Вътре в Мишока изненадата се отвори като рана пред неизбежното. Той запремигва.
— Капитане, за пътуването благодаря ти.
Те прекосиха огромния хол и тръгнаха през градината на Таафайт. Зад портала спряха до една от димящите решетки.
— За ледените докове да тръгнеш оттук надолу трябва. — Лорк посочи с пръсти надолу по хълма. — Можеш еднорелсовата железница до последната спирка да хванеш.
Лео кимна. Сините му очи срещнаха черните очи на Мишока и върху лицето му се изписа притеснение.
— Е, Мишок, може пак да се видим някой ден, нали?
— Да — отговори Мишока. — Може би.
Лео се обърна и тръгна надолу по задимената улица, сандалите му шляпаха.
— Ей — извика след миг Мишока.