Лео се обърна и го погледна.
— Аштън Кларк.
Лео се усмихна и продължи но пътя.
— Знаеш ли — обърна се Мишока към Лорк, — може би никога в живота си няма повече да го видя. Хайде, капитане.
— Близо ли сме до космодрума? — попита Мишока. Вървяха по препълнените с хора стълби край спирката на еднорелсовата железница.
— Съвсем наблизо, стига се пеша. Намираме се на около пет мили от Таафайт надолу по Голд.
Напръсканите от дъжда вагончета тъкмо пристигаха. Чакащите пътници се отразяваха върху мокрите павета на улицата. Група младежи — две от момчетата бяха със звънчета на вратовете си — тичаха около един старец и се смееха. Той се обърна, повървя след тях няколко крачки с протегната ръка. После се обърна и дойде при Мишока и Лорк.
— На стария човек с нещо помогнете ли? Утре, утре в работа включват мен. Но довечера…
Мишока се обърна към просяка, но Лорк продължи невъзмутимо.
— Какво е това тук? — Мишока посочи една висока аркада цялата в светлини. Хората се блъскаха пред една врата на силно осветената улица.
— Тук няма блаженство.
Завиха зад ъгъла.
В далечината, пред една ограда стояха двойки. Лорк пресече улицата.
— Там долу е другият край на Голд.
Под варовиковия скат осветените скали се врязваха в нощта. Една от двойките се отдалечи, ръка в ръка и с пламнали лица.
Един мъж с дреха от ламе, с бляскащи коси, ръце и рамене, се качваше по пешеходната пътека. На врата му беше окачен голям поднос с бижутерия. Девойката го спря. Тя купи от продавача едно бижу и, смеейки се, го сложи върху челото на своя приятел. От скъпоценните камъни в центъра излизаха обшити с паети ленти и се заплитаха в дългата му коса. Те се смееха шумно в горния край на мократа улица.
Лорк и Мишока стигнаха до края на оградата. Група униформени патрули от Плеяди изкачваха каменните стъпала, зад тях три момичета тичаха и пищяха. Пет момчета ги догониха и писъците преминаха в смях. Мишока се обърна и ги видя да се скупчват около продавача на бижутерия.
Лорк тръгна надолу по стълбите.
— Какво има там долу? — Мишока подтичваше след него.
От едната страна на просторните стълби имаше хора, насядали около маси пред кафенетата, издълбани в скалната стена, които пиеха нещо.
— Изглеждаш така, сякаш знаеш къде отиваш, капитане. — Мишока хвана Лорк за лакътя. — Коя е тази? — Той се втренчи подир една от минаващите. Сред леко облечените хора тя правеше впечатление с тежката си, обточена с кожи парка.
— Тя е една от твоите ледо-рибари — каза капитанът. — Скоро и Лео ще носи такова нещо. Повечето време те прекарват извън отоплената част на Града.
— Накъде всъщност отиваме?
— Струва ми се, че беше оттук надолу — те свиха покрай обвита в мъгла скална тераса. Няколко прозореца бяха издълбани в каменната стена. Иззад щорите им струеше синя светлина. — Собствениците на тези места се сменят на всеки няколко месеца, а аз не съм бил вече пет години в Града. Ако не намерим мястото, което търся, ще намерим друго, което също ще ни свърши работа.
— Що за място е това?
Чу се писък на жена. Една врата се отвори с трясък. Тя залитайки изскочи навън. Изведнъж от тъмнината се протегна друга жена, хвана я за ръката, удари й две плесници и я дръпна обратно вътре. Вратата се затръшна при втория писък. Един възрастен човек — вероятно друг ледо-рибар — влачеше млад човек през рамото си.
— В стаята, дето си взел, ще теб заведем. Главата си изправена дръж. Всичко наред ще е. В стаята ще теб заведем.
Мишока ги гледаше как се олюляваха. Една девойка беше се спряла отзад близо до каменните стълби. Тя клатеше глава. Най-сетне той кимна и двамата тръгнаха обратно.
— Мястото, за което си мисля, освен всичко друго, беше и място на процъфтяващ бизнес, където набираха хора за работа в рудниците на Външните колонии и вземаха комисионна за всеки новак. Всичко беше напълно легално: във Вселената има много глупави хора. Аз съм бил надзирател в един от тези рудници съм виждал нещата от другата им страна. Не е много приятна. — Лорк надникна през вратата. — Името е друго, но мястото е същото.
Той тръгна надолу по стълбите. Мишока бързо се огледа и го последва. Влязоха в дълга стая с дъсчен бар-плот покрай едната стена. Няколко мултихромни платна хвърляха бледа светлина.
— И хората са същите.
Един мъж, по-възрастен от Мишока, но по-млад от Лорк, със сплъстена коса и мръсни нокти, се приближи до тях.
— Какво мога да направя за вас, момчета?
— Имате ли нещо, дето може да ни накара да се чувстваме добре?
Той притвори едното си око.
— Седнете.
Минаваха неясни фигури и се спираха пред бар-плота.
Лорк и Мишока се шмугнаха в едно сепаре. Мъжът издърпа един стол, обърна го, изтърси го и седна в челото на масата.