— Изливаш си душата, Мишок — Лорк стана от мястото си на най-горното стъпало. — Хайде да се връщаме в Таафайт.
— О, да. Разбира се, капитане. — Внезапно Мишока се вгледа в съсипаното лице. Капитанът го гледаше. Дълбоко, някъде в начупените линии и светлосенки Мишока съзря насмешка и състрадание. Той се засмя. — Щеше ми се да е тук сега моя сиринкс. Щях да свиря така, че очите ти да изскочат. Щях да ти обърна носа с двете ноздри наопаки и щеще да станеш два пъти по-грозен, отколкото си сега, капитане! — После погледна към отсрещната страна на улицата: изведнъж мокрият паваж, хората, светлините и техните отражения се завъртяха като в калейдоскоп в премрежените му от сълзи очи. — Щеше ми се да е тук сега моят сиринкс — отново промърмори Мишока, — да е тук при мен сега.
Те поеха обратно към спирката на еднорелсовата железница.
„Хранене, спане, текущи заплати, как бих могъл да обясня сегашната концепция за тези три неща на някого от, да речем, двадесет и трети век?“
Катин бе седнал встрани, в ъгъла. Купонът течеше и той гледаше танцуващите. Беше между тях, смееше се пред Голд. От време на време се навеждаше над записващото устройство.
„Начинът, по който управляваме тези процеси би бил абсолютно неразбираем за някого отпреди седемстотин години, макар и да е наясно с интравенозното хранене и хранителните концентрати. Той все още не е имал достъп до такава информационна техника, че да разбере как всеки в това общество, с изключение на много-много богатите, или много-много бедните поемат дневната си храна. Едната половината от процеса ще му се стори съвършено неразбираема, а другата — отвратителна. А при това, начинът на пиене е останал същият. По времето, когато настъпват тези промени — благословен да е Аштън Кларк — романът малко или повече замира. Чудя се дали има връзка между тези неща. След като съм си избрал тази архаична форма на изкуство, трябва ли да приема своите читатели като хора, които ще четат утре, или следва да го адресирам към миналото? Минало или бъдеще, ако оставя тези елементи извън повествованието, това може да послужи, за да го направи по-съвременно.“
Сензорното устройство беше оставено на запис и презапис, така че стаята се беше изпълнила с многобройни танцьори и с двойници на танцьори. Идас изтръгваше от сиринкса на Мишока контрапункт на звуците и образите. Разговори, реални и записани, изпълваха стаята.
„Макар че всички тези хора сега танцуват около мен, аз правя своето изкуство за някаква въображаема аудитория, състояща се от един човек. При какви ли обстоятелства бих могъл да се надявам на нормално общуване?“
Тайи пристъпи из множеството Тайи-та и Себастиа-новци.
— Катин, от вратата светлинни сигнали идват.
Катин изключи записващото си устройство.
— Сигурно се връщат Мишока и капитана. Не се безпокой, Тайи. Аз ще им отворя.
Катин излезе от стаята и бързешком прекоси хола.
— Ей, капитане — Катин дръпна вратата към себе си, — купонът тече.
Махна ръката си от дръжката. Сърцето му издумка два пъти в гърлото, а после сякаш спря да бие. Отстъпи назад.
— Виждам, че ни позна, мен и сестра ми. Затова няма да ти досаждам с официално представяне. Можем ли да влезем?
Устните на Катин понечиха да отронят някаква дума.
— Знаем, че го няма. Ще почакаме.
Вратите на металния портал със стъклена украса по тях се плъзнаха една срещу друга по увитите в пара жлебове. Лорк огледа силуета на градината, очертал се на фона на кехлибарения Таафайт.
— Надявам се, че купонът им продължава — рече Мишока. — Да извървим толкова път, за да ги заварим свити по ъглите да спят…
— Блаженството ще ги събуди. — Докато се качваше по скалите, Лорк извади ръцете си от джобовете. Лек ветрец се промушваше под предниците на дрехата му, охлаждаше ръцете му между пръстите. Сложи длан върху кръглата пластинка. Вратата се отвори. Лорк пристъпи вътре. — Не ми прилича да са свършили.