Няколко души се бяха спрели и наблюдаваха.
Цветовете рукваха из въздуха във вид на фуга, образът се носеше с бриза и се разпадаше, за да се оформи след това по-ярък от смарагд, по-матов от аметист. Вятърът разнасяше аромати на оцет, сняг, океан, джинджифил, макове, ром. Есен, океан, джинджифил, океан, есен, океан, океан и отново шум от вълнението на океан, докато бледа синкава светлина озари лицето на Мишока. Потекоха електрически арпеджии на неораг.
Възседнал парапета, Мишока се вглеждаше в образите, наслагвани като ярки взривове, а после погледна и собствените си мургави, потръпващи от възбуда пръсти, където лъч от инструмента осветяваше ръцете му. Пръстите му се отпуснаха. Образи заизскачаха изпод неговите длани.
Бяха се събрали двадесетина души. Те примигваха, въртяха глави. Светлината от илюзията трептеше в очите им, струеше в бръчките около устата им, изпълваше набраздените им чела. Една жена разтърка ухото си и се изкашля. Един мъж мушна ръце в джобовете си.
Катин надничаше над множеството глави.
Някой се блъскаше, за да си пробие път. Без да спира да свири, Мишока погледна нагоре.
Слепият Дан излетя от тълпата, спря се, а после се олюля в огнения блясък на сиринкса.
— Ей, я да се махаш оттук…
— Хайде, старче, мърдай…
— Не можем да видим какво прави хлапето…
По средата на изпълнението на Мишока тялото на Дан залитна на една страна, главата му се разтресе.
Мишока се засмя, после тъмнокожата му ръка се сключи върху копчето на проектора. Светлината, звуците и ароматите се събраха около един самотен, внушителен демон, изправен пред Дан, който врещеше, гримасничеше, пляскаше люспести криле, които меняха цвета си при всеки удар. Той виеше като тромпет, кривеше лицето си, докато заприлича на самия Дан, а третото му око се въртеше във всички посоки.
Хората започнаха да се смеят.
Призракът подскочи и кацна върху пръстите на Мишока. Циганинът злорадо се изхили.
Дан пристъпи с протегната напред ръка.
С писък, демонът му обърна гръб и се напъна. Чу се звук на избила клапа и наблюдателите зароптаха срещу разнеслата се воня.
Катин, който се бе облегнал на парапета до Мишока, почувства на врата си топлата вълна от изчервяването.
Демонът се кълчеше.
Тогава Катин се наведе, сложи дланта си върху индукционното поле за видимост и образът се замъгли.
Мишока строго го изгледа.
— Ей…
— Не трябва да правиш така — каза Катин и сложи голямата си ръка върху рамото на Мишока.
— Той е сляп — отвърна Мишока. — Не чува, няма обоняние, дори не знае какво става… — черните му вежди се смръщиха, но спря да свири.
Дан стоеше сам, заобиколен от тълпата, потънал в собствените си мисли. Изведнъж изпищя. И отново изпищя. Звукът изплющя в дробовете му. Хората се отдръпнаха. Мишока и Катин погледнаха натам, накъдето сочеха ръцете на Дан.
В тъмносиня дреха със златен диск, с пламтящ белег под отблясъците светлина, капитан Лорк ван Рей излезе от редицата.
Въпреки слепотата си, Дан го беше познал. Той се обърна и олюлявайки се напусна кръга. Блъсна един мъж настрани, удари една жена по рамото с опакото на ръката си и бързо изчезна в тълпата.
Дан си беше отишъл, сиринксът мълчеше и вниманието беше приковано към капитана. Ван Рей се плесна по бедрото, дланта му трясна като дъска върху черния панталон.
— Спрете! Стига сте врещели!
Гласът бе мощен.
— Аз съм тук, за да подбера екипаж от киборгови мачти за едно дълго пътуване, вероятно по вътрешната орбита.
Колко живи бяха жълтите му очи! Чертите на лицето му около яркия белег, под ръждивочервеникавата коса се изопнаха. Но това изражение с разкривени устни и смръщени вежди се задържа само секунди, след което изразът на изкривените му уста и вежди се промени.
— Добре, кой от вас иска да стигне на половината път до границата на нощта? Какви сте вие — пясъчни жители или звездопроходци? Ти? — той посочи Мишока, който продължаваше да седи на парапета. — Ти искаш ли да дойдеш?
Мишока слезе долу.
— Аз ли?
— Ти, със своята дяволска латерна. Ако мислиш, че можеш да водиш кораба по пътя му, бих искал с мен да пътува някой, който да прави фокуси във въздуха пред очите ми и да гъделичка ушите ми. Хайде, наемам те!
Устните на Мишока се разтегнаха и зъбите му светнаха в широка усмивка.
— Да, разбира се — усмивката изчезна, — разбира се, че ще дойда.
Думите бяха изречени от младия циганин, но се чуха като старческо, пиянско хриптене.