— Капитане, не!
…в момента, когато Принс нападна, Лорк насочи инструмента към гърдите му. Завъртя копчето за яркостта.
С ръба на дланта си Принс раздроби страницата на вратата, на която точно преди малко се беше облегнал Мишока. Треските се разхвърчаха четири-пет фута над нея.
— Капитане, това е моят…!
Мишока скочи, но капитанът го удари с опакото на ръката си. Мишока залитна назад и падна в пясъчния басейн.
Лорк отскочи странично, завъртя се с лице към вратата, от която все още усмихнатият Принс се изтегляше заднишком.
В този момент Лорк завъртя ръчката на настройката.
Светкавица.
Това беше само отражението от дрехата на Принс. Лъчът беше силно насочен. Принс вдигна ръка към очите си. После разтърси глава и запримигва.
Лорк отново удари сиринкса.
Принс стисна очи, запристъпя назад и издаде пронизителен вик.
Лорк беше порязал пръстите си върху струните за звукова проекция.
Въпреки че лъчът бе насочен, ехото се разнесе из цялата стая и заглуши вика. Главата на Лорк отскачаше от силата на звуците. Но той удари акустичната дъска отново и отново. При всеки удар на ръката му Принс залиташе назад. Спъна се в краката на Себастиан, но не падна. И отново. Главата на Лорк се пръскаше от болка. Онази част от съзнанието му, която сякаш отстрани наблюдаваше собствената му ярост, работеше трескаво: средното му ухо сигурно е разкъсано… После яростта се надигна още по-високо в мозъка му. Не остана нито клетка от тялото му, незасегната от нея.
И отново.
Принс размахваше ръце около главата си. Ръката му без ръкавица удари една от висящите лавици. Статуетката падна.
Вбесен, Лорк натисна с всичка сила обонятелната платка.
Парлива смрад изгори ноздрите му, изсуши устната му кухина и очите му се насълзиха.
Принс нададе вик и се олюля, юмрукът му в ръкавицата докосна витринното стъкло. То се пропука от пода до тавана.
Със замъглени и горящи очи Лорк продължаваше да го дебне.
Сега Принс удари стъклото и с двата си юмрука. То се пръсна. Парчетата зазвънтяха по пода и по скалата.
— Не! — чу се писъкът на Ръби. Беше закрила лицето си с ръце.
Принс залитна навън.
Горещината шибна лицето на Лорк. Но го последва.
Принс ревеше и се клатушкаше надолу към блясъка на Голд. Лорк се спускаше странично по стръмния наклон.
И удари.
Светлината шибна Принс. Трябва да беше прогледнал за малко, защото отново впи нокти в очите си. Свлече се на едно коляно.
Лорк се олюля. Одра рамото си в горещата скала. Целият бе плувнал в пот. Струите извираха от челото му, потъваха във веждите и се стичаха по белега. Направи още шест крачки. При всяка крачка светлината шибаше, по-ярка от Голд, звукът ехтеше по-силно от воя на кипяща лава, миризмата беше по-задушлива от серните изпарения, които раздираха гърлото му. Яростта му беше истинска, червена и по-заслепяваща от Голд.
— Паплач… Дявол… Мръсник!
Принс падна точно когато Лорк го настигна. Голата му ръка се отпусна върху нагорещения камък. Надигна глава. Ръцете и главата му бяха нарязани от падащите стъкла. Устата му ту се отваряше, ту затваряше като уста на риба. Премигваше, стискаше невиждащите си очи и отново ги отваряше.
Лорк засили назад крака си и го стовари върху задъханото лице…
Това го изтощи.
Той пое от горещия въздух. Очите му горяха. Обърна се с отпуснати ръце. Изведнъж земята под краката му се раздвижи. Черната паст се отвори и горещината го тласна назад. Той се закатери между отворилите се пукнатини. Светлините на Таафайт блещукаха зад трептящата мараня. Той разтърси глава. Мислите му се завъртяха около горящ скелет. Той кашляше, но чуваше кашлицата си далече долу. В този момент изпусна сиринкса…
…лицето й дойде на фокус между острите зъбери.
Хлад докосваше лицето му, нахлуваше в дробовете му. Лорк се насили да се изправи. Тя го гледаше втренчено. Устните й мърдаха, но не се чуваше нищо. Лорк пристъпи към нея.
Тя вдигна ръка (той помисли, че ще го удари, но това не го интересуваше сега) и докосна белега на шията му.
Гърлото й трепна.
Лорк разглеждаше лицето, косата й, събрана със сребърен гребен на темето. В блясъка на Голд, нейната кожа беше като кадифе с цвят на лешникова черупка, очите й бяха подчертани с грим и широко отворени над издадените скули. Но великолепието й идваше от лекия наклон на брадичката, от формата на бакърените устни, стиснати в ужасяваща усмивка, в съпротива срещу неизразимо отчаяние, от извивката на пръстите около гърлото й.