— Спътници? Спътници! — възпротиви се Катин. — Не може да има спътници без планети. Планетоиди да, но не спътници!
Лорк се засмя.
— Аз казах само с размер на спътници.
— О!
Всички платна бяха пуснати в действие, за да се завърти Рок в орбита с радиус два милиарда мили около звездата. Катин се беше излегнал в излъчвателната си камера, колебаейки се дали да не смени гледката на звездата със светлините в неговата камера.
— Какво става с изследователските станции, инсталирани от Алкейн?
— Те се носят точно толкова самотни, колкото сме ние. Когато му дойде времето ще се свържем с тях. Засега обаче нямаме нужда от тях, а и ние не им трябваме. Саяна ги е предупредила, че сме на път. Ще ви ги покажа върху подвижния модел. Ето, можете да проследите тяхното положение и движението им. Това е основната обитаема станция. Тя е петдесет пъти по-отдалечена, отколкото сме ние.
— Ние ще попаднем ли в опасната зона, когато тя изригне?
— Когато Нова се задейства, тя ще погълне небето и всичко по него на огромно разстояние.
— Кога ще започне това?
— Въпрос на дни е, както предрече Саяна. Но такива предсказания е известно, че са с точност две седмици по-рано или по-късно. Ще имаме няколко минути време да си изясним дали наистина се е задействала. В момента се намираме на два и половина светлинни часа от нея. — Всички образи идваха при тях не по светлинен път, а чрез смущение в ефира, което им даваше синхронизиран образ на слънцето. — Ще видим началото в мига, в който се задейства.
— А илириона? — попита Себастиан. — Как ще вземем го?
— Това е моя грижа — каза им Лорк. — Ще го вземем, когато му дойде времето. А сега всички сте свободни за малко.
Но никой не бързаше да изключи кабелите си. Платната се свиха до единични линии светлина, но едва след известно време две от тях останаха, а две изчезнаха.
Катин и Мишока се забавиха най-много.
— Капитане, — обади се Катин след няколко минути. — Просто се чудя… Казаха ли нещо особено патрулните, когато им съобщи за произшествието… с Дан?
Измина почти минута преди Лорк да отговори.
— Не съм им съобщавал нищо.
— О — възкликна Катин. — Честно казано, така си и мислех.
На три пъти Мишока започваше накакво изречение с „но“ и го прекъсваше.
— Принс има достъп до всички официални съобщения, които минават през патрулите в Дракон. Или поне предполагам, че има, така както аз получавам компютърен обзор на всичко онова, което минава през Плеяди. Неговият компютър сигурно е така програмиран, че да проследява изцяло всяко нещо, което има макар и най-малка връзка с мен. Ако беше проследил Дан, щеше да намери нова. А аз не исках да я намери по този начин. Установих това, когато разбрах, че той не знае за смъртта на Дан. Доколкото съм в течение, единствените хора, които знаят, са тук на този кораб. И аз държа да бъде така.
— Капитане!
— Какво, Мишок?
— Нещо се приближава към нас.
— Да не е продоволствения кораб за станцията? — попита Катин.
— Твърде близо е. Душат въображаемите ни следи.
Лорк мълчеше, докато странният кораб се движеше по координатния модел.
— Изключете се и идете в салона. Аз ще дойда.
— Но, капитане… — започна Мишока.
— Това е товарен кораб със седем платна, като нашият, само дето опознавателните му знаци са от Дракон.
— А какво прави тук?
— Казах, вървете в салона.
Щом опознавателният лъч изписа името на кораба в долната част на полето, Катин го прочете:
— „Черното какаду“? Хайде, Мишок. Капитанът каза да се изключим.
Извадиха куплунгите си и се присъединиха към останалите на ръба на басейна.
Вратата на върха на витата стълба се плъзна и се отвори. Лорк излезе и стъпи върху засенчената стълба.
Мишока гледаше ван Рей да слиза и си мислеше: „Капитанът е уморен.“
Катин наблюдаваше ван Рей и отражението му върху огледалната мозайка, и помисли: „Движи се уморено, но умората му е като на атлет преди да получи второ дихание.“
Лорк беше изминал половината от пътя, когато светлинната фантазия в позлатената рамка на отсрещната стена се изчисти.
Те започнаха. Мишока направо ахна.
— И така — започна Ръби. — Почти реми. Или това ти звучи надуто? Ти все още водиш. Ние не знаем къде възнамеряваш да намериш своята награда. Това състезание все стартира и финишира. — Синият й поглед обиколи целия екипаж, спря се за миг върху Мишока и се върна към Лорк. — До последната нощ в Таафайт не бях изпитвала такава болка. Вярно е, че цял живот съм била защитена. Но каквито и да са правилата, красавецо капитане (в това отекна презрение), ние двамата също сме отгледани като състезатели.